Мразя юли месец. Мразя го от все сърце. Защото точно в този месец те изгубих. Защото точно тогава Смъртта те отнесе далеч, далеч от мен. Без да пита дали съм готова да те загубя. Без да се интересува дали ще ме боли. Без да знае, че вземайки теб, тя ми отнема и част от силата. Защото знаеш ли, за краткото време, през което те познавах, така бях свикнала със закрилата ти, че си мислех, че ти ще ме пазиш завинаги. Защото така свикнах да те намирам насреща всеки път, когато ме боли, че и нито за миг не ми минаваше през ума, че един ден това няма да се случи.
Осем години не мога да те преболея, приятел мой. И сигурно още толкова няма да са достатъчни, за да свикна с мисълта, че повече никога няма да изскочиш от някой ъгъл, че няма седнеш до мен, че няма отново да ме изкарваш от равновесие. Не знам колко време ще ми е нужно, за да приема мисълта, че ти не си тук, че никога няма да те има.
А спомените... Тези спомени... Уж ми дават сила, когато ме боли, а всъщност бавно, бавно доубиват душат ...