Мразя юли месец. Мразя го от все сърце. Защото точно в този месец те изгубих. Защото точно тогава Смъртта те отнесе далеч, далеч от мен. Без да пита дали съм готова да те загубя. Без да се интересува дали ще ме боли. Без да знае, че вземайки теб, тя ми отнема и част от силата. Защото знаеш ли, за краткото време, през което те познавах, така бях свикнала със закрилата ти, че си мислех, че ти ще ме пазиш завинаги. Защото така свикнах да те намирам насреща всеки път, когато ме боли, че и нито за миг не ми минаваше през ума, че един ден това няма да се случи.
Осем години не мога да те преболея, приятел мой. И сигурно още толкова няма да са достатъчни, за да свикна с мисълта, че повече никога няма да изскочиш от някой ъгъл, че няма седнеш до мен, че няма отново да ме изкарваш от равновесие. Не знам колко време ще ми е нужно, за да приема мисълта, че ти не си тук, че никога няма да те има.
А спомените... Тези спомени... Уж ми дават сила, когато ме боли, а всъщност бавно, бавно доубиват душата ми. Защото те има из целия град. Защото където и да се обърна, виждам теб, спомена за теб. И боли. Боли ужасно много. А няма на кого да разбере каква буря е в душата ми. Когато се опитам да обясня, реакцията винаги е една и съща - мъртъв е, моите съболезнования, но това е... Не, не е това, нали, защото те не могат да разберат, че тогава загубих не просто приятел. Загубих вярата си, че може някой да ме обича просто така, без да има изгода от това. Че има човек, когото мога да потърся при нужда, нищо че полунощ отдавна е минало. Изгубих силата, която ме караше да се усмихвам, когато всъщност ми се плаче. Загубих силното рамо, на което можех да поплача, когато някой ме нарани. Загубих приятел...
Ако сега ме попиташ как съм, ще поема въздух и ще кажа, че съм добре. Виж, изпълних това, което ти обещах. Учих, завърших, а дали ще стане човек от мен, ще видим :) Радвам се на всеки един ден от живота си. Научих се да бъда силна. Нали ти дадох достатъчно поводи да се гордееш с мен, с момичето, което обичаше както би обичал по-малката си сестричка? Само не питай какво бих премълчала. Защото много са нещата, които няма да ти кажа. Няма да ти кажа, че изгубих наивната си вяра в хората, а не се научих да се пазя. Няма да ти кажа, че след като ти си тръгна, намразих заведението ни. Защото ти беше дори и във въздуха там. Защото те виждах навсякъде, защото очаквах всеки миг да влезнеш и да седнеш до мен. Няма да ти кажа, че много пъти, когато съм губила всякакво желание за живот, ти си бил нещото, което ми е давало сили. Защото исках да ти докажа, че съм силна. Че съм дори по-силна и от теб. Че не се предавам. А всъщност, отдавна съм се предала.... Защото хората, които навлизаха в живота ми след теб, сякаш се състезаваха кой по-жестоко може да ме нарани. Не, не мрънкам, знаеш колко мразя хората, които все се оплакват. Да, знам, какво би ми казал, че съм силна, че никой не заслужава сълзата ми. Няма да ти разкажа как съм си намерила едно място, където отивам всеки път, когато живота ми дойде в повече. Няма да ти кажа, че ходя там често, много по - често от колкото би искал да се случва това. Няма да ти кажа, защото знам, че ще се почувстваш виновен. Ще се почувстваш виновен, че не си бил тук, за да ме защитиш от онзи идиот, който пръв уби усмивката ми. Не си бил тук, за да ми казваш, кога и на кого не трябва да вярвам. Не си бил до мен тогава, когато не исках всъщност да живея.
Да, знам, прекалено малко време те познавах, нямаше за кога да ме разочароваш. Но, знаеш ли, знам, че ти никога нямаше да го направиш. Защото помня думите ти, помня закрилата ти, помня обичта ти. Помня как ме наричаше сестричка, как пред всички казваше, че който опита да ме нарани, ще се изправи срещу теб. Знаеш ли, от никого повече не чух тези думи.
Затова мразя юли месец. Защото ми отне теб. Защото не ми остави нищо.