Събуждаш се сутрин в тъмна стая. Без надежда. Без топлина. Безименнен,
         даже безпътен е и днешния ден. Отдавна си спрял да се молиш за помощ,                            
         защото ръцете ти, уморени от откази, са се предали. Душата ти, 
         привикнала вече към болката, не търси утеха от никой!
         Очите на "приятелите" плачат, но... не... те не плачат за твоят изтичащ живот!
         Те плачат! И така бършат очите си с кърпи, сякаш бършат прозорците в къщи, за
         да могат да наблюдават по-добре какво върши съседа отсреща! Без чувство,
         просто да имат с какво да запълнят жалкия си ден - с твойта агония!
         Но какво от това, че нямаш приятели? Нито пък обич? Животът ти свършва
         преди сърцето да спре! И никой не чува викът последен на болка!