14.09.2005 г., 21:33 ч.

На Д. 

  Есета
1522 0 1
2 мин за четене

          Аз видях залеза, който следваше изгрева – като змия захапала опашката си – в неговото сияйно великолепие. Бяхме вперили очите си в него, тя и аз, така, както пушачи на марихуана, неотменно следящи огъня на цигарата – увличащ, хипнотизиращ, разкриващ нови пространства. Меланхолията си беше отишла, а Хесе, Кант и Ницше спяха спокойно в прохладния планински въздух и мириса на борова гора.

 

Тъгата, тази неочаквана гостенка, изгаряше в лъчистия блясък на заревото. И единствено леката, скъперническа усмивка, беше самотен и скромен другар на тишината, обгръщаща света.

 

Ние си говорихме за отдавна отминали времена, а пълните догоре с вино чаши искряха в кръвта на залеза, и ни подтикваха към магия. Но магията, меланхолията и тъгата са безнадеждни съветници.

 

Когато, като след допушена цигара, нашите очи се срещнаха, мистиката си беше заминала. Бяха останали само Земята и Любовта. Само те не досаждаха със своето тихо присъствие; косите им се развяваха от вятъра, а ароматът на смола и мускус, които излъчваха, приятно галеха сетивата ни.

 

Но, тя не искаше посредници ...

 

Ако някой ви каже, че изгревът – така както и залезът, меланхолията и земята, магията и любовта, стремежът към тъга – ще ви отведе у дома, той говори за нещо, което не съществува.

 

         Само хладният планински вятър навява в ноздрите ми дъх на борова гора ...

© Георги Попов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??