Накъде отиваш отиваш, Свят? Накъде си тръгнал? Яхнали белите коне, подвластни на Северняка, забравени в утехата на утрешния ден, вървим устремени към миналото, погубвайки настоящето. И тия хиляди съдби се свират по безветрените улички на живота, търсейки спасение от самите себе си. На пръв поглед съвършени, неуморни и горди, затъваме все по-надълбоко в блатото на черните мисли, забравили от къде сме дошли, практикувайки магията на самоунищожението...На къде отиваш Свят?
Безкрайни сиви тълпи се молят в храма за собственото си спасение, забравили смисъла на Божественото, така дълбоко скрит в тленността на смъртните тела, загубили представа що е безкрайност. Разгръщайки поредната страница, водеща към гибелта на несбъднатото, планирайки собствения си край, някак все не осъзнаваме красотата, която би ни дарила светлината. А тъмната страна на Луната е толкова неотразима, обвита в мрака си, че тласка към разруха и унищожение, защото душите кървят под слънчевите лъчи, като свирепи вампири, жадни за кръв...
Суетата е облечена в червена рокля на насладата, налакирана и сластно облизваща се на всеки случаен минувач. А дяволът сякаш я обладава, превръщайки я в собствено творение, пронизващо сърцата на безлюдните площади, на които някога имало колосални мъдреци, обсипани с цветята на познанието.
И даже камъкът е жив в своето упование, мъдрейки се се в синеока вечност, закотвен на брега на мълчанието. А прозрачните морски вълни се събличат в пенливи нюанси на бялото, губейки представа за цвят. Дърветата поклащат клонки, признателни на поредния ден, даряващ ги с магията на живота. А небето се подсмихва ехидно, мислейки "Блажени са нисшите духом.".
Красиви вещици замазват с кал лицата на грешниците, изтръгвайки душите им, летящи стремглаво към адa. А безтегловни демони се хилят тъпо, разтваряйки кухите им черепи. И всичките танцуват в мрака, обгърнати от зловонието на греха, канейки случайните минувачи, изгубените души, на бала на Сатаната. Сърдити старчета, освирепели младежи, подвластни на тая чернилка, подлагат себе си на дращещи нокти, изпълнени с насладата на егото, забравяйки за пореден път защо са тук...
Един луд върви по улицата, говори си с въображаемо куче и подритва камък, застанал на пътя му. Говори си с духовете на отминалите времена, търсейки истината за съществуванието си. Усеща се някак различен, а въображаемото куче тича след него, като истински верен другар,Надвесен над пропастта на живота, лудият е готов да скочи в бездната, само и само да докаже на света, че не е луд.
И нима светът е по-различен? Не виждаш ли , че твоята заблуда го прави такъв, а той е непроменен от хилядолетия. В безумието на търсенето, лудият си остава луд, а грешника отива в бездните на Адa.
© Eva Filth Всички права запазени
Ranrozar, това е една от любимите ми книги, чието заглавие ме вдъхнови за написването на есето!
Quo vadis Domine ....