Дойде ми като гръм от ясно небе. А тя беше там... И този път не бях сама. Паднах, а тя беше там, за да ми помогне да се изправя...

Тя винаги е била тук до мен... за мен! Никога не е позволявала нещо да ми липсва... никога не е позволявала да разбирам какво й е... Нейните страхове са били само нейни, когато аз съм споделяла и най-"големите" си проблеми с нея. И в най-трудните мигове тя е намирала сили да ги преодолее... да се справи с нещастието и отчаянието си и да намери начин да ни измъкне от затруднението. Такава е тя - силна и невероятна. Супермайка! 

Странно е как приемаме майките си за даденост... Много рядко се сещаме, че и те са хора... хора, които (НЕ) живеят само и единствено за нашето добро... хора, които бдят над нашия сън всяка нощ... хора, които заспиват и се събуждат с мисълта за нас... хора, които са готови на такива жертви в името на нашето щастие... Хора, които са заслужили любовта ни многократно! А ние не го оценяваме. За нас - това е тяхната работа... техният живот. Майките нямат право на личен живот след като имат деца... те трябва да се грижат за тях... и ако е нужно да живеят в самота...

Да... Така си мислим... Всички деца искат майките им да са винаги с тях... но и да не са. Да ги има като ни трябват пари, но да не са там като си каним приятели у дома. 

А тях ги е страх... за нас, за нашето крехко щастие и какво ще стане ако - или когато - то се счупи... Те са готови да ни дадат и последните 5лв в джоба си, за да могат да видят радостта в очите ни след киното... Защото за тях парите нямат значение, ако детето им е нещастно...

А струва ли си? Струва ли си да се жертват за нас? Струва ли си, когато в нашите очи няма никаква благодарност... „защото майките са за това - да поемат удара вместо нас"? Та струва ли си? Струва ли си жертвата? Струва ли си лишението? Струва ли си страхът? Струва ли си мъката?

Няма как да знам... аз съм просто дете... Аз съм дете на мама. Тя е моята опора, моето „кошче за душевни отпадъци", тя е моята най-добра приятелка, тя е моята „банка". Тя е моята супермама. И не го казвам, защото всяко дете обича майка си... Казвам го, защото знам жертвите, мъките, тъгата и страховете й. Казвам го, защото аз обичам майка си, заради всичките й жертви, заради нейните страхове.

Обичам те! И въпреки че ти го казвам често, знай, че винаги го мисля! Никога не съм проклинала съдбата заради теб, никога няма и да го направя! Ти си мечтата на всяко дете... ти си човекът, който никога няма да ме изостави, дори и да си далеч... Ти си моят ангел-пазител... Ти си всичко за мен!

Обичам те, мамо!

Благодаря ти за всичко - за това, което си ми дала и  за това, което ми даваш, за това, което си направи за мен и за това, което правиш!