Часовникът измерва времето. Механизъм, изтъкан от фини детайли, които са лесно нараними, и ако това се случи, часовникът спира. А времето? Дори часовникът да е замрял, времето го подминава, за да продължи вечния си път към… накъде пътува времето? Към какво? Може би иска да опознае непознатото, да почувства предизвикателството, което е плод на времето? Само можем да гадаем по този въпрос. Но неизменно с хода на времето идва развитието, прогресът, промяната. Един жив пример на прогреса е откъсването на един древен човек от колектива. Но някои биха казали, че това по - скоро е глупава постъпка, отколкото прогрес. Но защо? Нали все пак древният човек трябва да се развива, да търпи промени, а не да се върти в един затворен кръг, каквито са общностите. Да погледнем света през погледа на едно невръстно дете, плод на древните хора. То е закърмено с нормите на колектива, длъжно е да мисли като всички останали . Но ако няма прогрес, ново и различно мислене, как ще се развива този свят? Как ще върви напред, към новото? За древния човек сякаш времето е спряло. Дотолкова са се задълбочили в законите на колектива, че дори не виждат как времето чука на вратата им, за да ги събуди от дългия сън на непромените. Вярно е, че за древния човек всичко непознато и различно от неговото мислене е грешка. Но грешно ли е да отстояваш своето мнение и да прогресираш ? Грешно ли е да вървиш към бъдещето с отворени обятия и жажда да проумееш всички нови неща и явления, които ти преглага света? Колективът си обяснява света чрез митологията. Но аз пак ще попитам – грешно ли е да дадеш истински отговор на въпросите, касаещи света? Отговор, който ще получиш, ако приемеш непознатото като свой достоен съюзник и го опознаеш.
 Времето не чака никого. И докато разполагаш с него, приеми предизвикателството му, защото в противен случай бих те определила като пеперудите еднодневки - идваш на този свят без цел, а просто така, за да умреш без да си постигнал нещо, когато времето ти свърши.