Бяла, празна стая. Само огледалото се издига срещу мен. Поглеждам с празен, блуждаещ поглед и се запитвам - намирам ли смисъл във вярата? Вярвам ли въобще в нещо?
Вярвам ли в красотата на деня, в който хиляди хора измират от глад?
Вярвам ли във вечната любов, след като всеки ден стотици семейства се рушат?
Вярвам ли в доброто и в отношенията между хората, които се мразят и се псуват по улиците?
Вярвам ли в света без граници, в който предразсъдъците и расизмът определят отношенията?
Вярвам ли в доброто, което винаги побеждава, при положение, че войни има и ще има?
Вярвам ли в красотата на пролетните цветя, покрити с капчици роса от киселинен дъжд?
Вярвам ли, че мога да постигна всичко, което искам, щом не мога да взема никой изпит, без да платя почивката на доцентката от уневерситета?
Вярвам ли в приятната усмивка на милата жена от автобуса, която после ми свива портфейла?
Вярвам ли в очарованието на залеза, наблюдавайки го докато долавям чалгата от бара край плажа?
Вярвам ли в добродет ...