Някой беше казал, че въпросът не в това дали Бог говори на хората, но е в това, дали хората отварят ушите си, за да чуят неговия глас.

       Един ден се разхождах и внезапно ми хрумна една идея, която ми се струваше добра. Идеята ме подтикваше към действие. На заден фон обаче се появи въпросът дали е правилно да постъпя така. И така, запитах се вътрешно как да постъпя.

       Беше интересно. Минаха се няколко минути, при което се срещнах с едни приятели. Те дискутираха нещо. Заслушах се в разговора им. Той звучеше нещо от сорта, че ние трябва да следваме идеите си и вдъхновението си. Да им се доверяваме, въпреки че понякога не виждаме цялата картина.

       Стана ми още по-интригуващо. Казах им, че преди няколко минути ми е хрумнала точно такава идея. Казах им, че съм се запитал вътрешно как да постъпя и ето, миг по-късно са се появили те с насърчаващия си разговор. Добавих, че приемам това като знак, като отговор, че идеята ми е правилна и че трябва да действам в съответствие с нея.

       Приятелите ми отвърнаха почти в един тон: „Ние всички сме едно цяло. За всеки въпрос има отговор. На молитвите винаги се отговаря. И зависи от самия човек как ще постъпи с това познание.

       Ако човек се възприеме като част от цялото (от това, което се нарича Бог), то тогава този човек се отваря за мъдрост, която надхвърля разума, за любов, която е винаги налице и най-вече за подкрепата на една система, която е съвършена в своето действие и на която може да се разчита във всеки миг.”

       Приятелите ми добавиха, че току-що съм работил с тази система, като съм задал въпрос към нея и като съм позволил тя да ми предостави отговора, който съм бил готов да възприема.

       Благодарих на своите приятели и по-късно пристъпих към действие в съответствие с идеята си. Всичко мина много добре.

       Извадих си и една поука: когато запиташ искрено и вътрешно си отворен за отговора - той идва, по един или друг начин.