„Най-хубавото на смъртта
е туй, че идва ненадейно.“
Александър Геров

Нямам никакво останало предчувствие, дори вкус и мирис не усещам. Този ден бе особено странен и претъпкан с безкрайно много и различни усещания. На вратата на стаята стоеше позната достолепна жена, а сивотата на лицето бе покрила съвършено еднообразно дори и най-малката частица от видимата плът. Кимването беше незначително, а се стовари върху нас като пронизваш вик в настъпилата необичайна тишина. Нещо се беше случило. Нещо, което не беше се случвало преди. Тръгването беше също толкова незабавно, а мълчанието при слизането по стълбите продължително и потръпващо тягостно.

…А колко още ми остава,

не ми е съдено да знам.

Дали сега не догорява

свещицата ми в някой храм?

Ще съмне и без мен – навярно

в един неподозиран ден.

Приятелите ми прощално

ще пият по едно за мен.

И вместо с думи упокойни

(тъй както знам, че му е ред),

с по някой стих ще си припомнят
за мен – приятеля-поет.

„Предчувствие“, Людмил Симеонов

Пътуването беше като в някаква безкрайна чувствителност. Никой не правеше дори и малък опит да заговори пътуващите в купето на автомобила. Натрапчиво се усещаше мирис на бензин, който настойчиво влизаше във вътрешността на автомобила. Пристигането беше нежелано. Суматохата – механична. Лицата на присъстващите бяха безизразни, а погледите им не се срещаха. Долавяше се мирис на чемшир. Мирис, който обграждаше онези тихи паркове и градини, които не посещавахме в радост.

Всичко вещаеше не особено добър повод за срещата на тези струпали се в делничния ден хора. Изцапаният от придошлите хора сняг допълнително внасяше неприятно усещане.

Под нежний лъх на вечер ароматна,

пребулени със мек янтарен прах,

заглъхват в мир простори необятни,

че светъл ангел ръси сън над тях.

Последний стон на морний ден издъхва

на здрача във безшумните вълни…

Невидимо крило над мен полъхва

и сладък глас зове ме в далнини.

Безчет звезди се стичат в небесата,

на светъл пир призвани от нощта,

и в кротко упоение душата

заспива в златний скут на вечността.

„Смърт“, Димчо Дебелянов

В днешния ден дори и на времето му е непривично студено. Хората нещо си говорят и не дочакват дори да бъдат забелязани или да получат отговор от отсрещната страна. Пътят, по който тръгваме, е в основата си калдъръм, а образувалите се дълбоки дупки са запълнени със събран отнякъде асфалт. Ледът е облицовал по-едрите камъни, а по-дребните стоят мокри и карат вървящите да внимават къде стъпват. Колоната от хора върви безизразно тихо. Навлизаме в някакво заградено пространство. Образувалата се пъртина е проправена от няколко преминали преди това човека. Студеният вятър напира покрай вдигнатите ни яки, а ние не правим опит дори да предпазим лицата си.

Движението на всички е някак забавено. Няма усещане за време и пространство.

Наведените погледи са съсредоточени върху откъртените буци замръзнала пръст, които ръцете ни хвърлят върху заминалия си живот. Неособено силният звук от съприкосновението на замръзналата буца пръст и дървото разкъсва дори упоените ни душевни терзания. Накланяме студената бутилка с червена течност, която изтича на тласъци, сякаш си поема глътки въздух. Не усещаме, че тя се съпротивлява да напусне пространството на тъмнозелената бутилка и да остане запазена за друго време. Звукът на скърцащите лопати, които сриват натрупаната пръст, напомня за необратимостта на това престъпно болезнено сбогуване.

Недокоснат и слънчев,

януарският ден

носи пак неотлъчна

ранна мъка за мен.

В най-тревожната зима

и най-белия сняг

ясно, необяснимо,

виждам траурен знак.

И жестоката горест

с бледи думи теша.

Зрее някаква повест

в мойта жива душа...

Тъмна сянка се спира

на студения праг.

Черен кон ли умира

там на белия сняг?

Няма вече двуколка.

Няма шеметен бяг.

Само черната болка

върху белия сняг.

Детска мъка извира

от далечния мрак...

Черен кон, не умирай

върху белия сняг!

„Черен кон, не умирай върху белия сняг“, Павел Матев

Нямахме усещане за студ, нямахме усещане за времето, нито за пространството. Нещо се беше откъснало и бе побягнало с всички сили някъде надалече и вече никога нямаше да се върне отново при нас. Прегръдките бяха студени, не бе останала влага в очите ни, а краката, безчувствено измръзнали, вървяха нанякъде. Това бе първата среща с отиващия си живот.

Смъртта?: командировка, друга мисия,

друг образ?

Превъплъщение на вчерашното

Въплъщение...

И – нещо много страшно (от Предишното) –

контролният процент на Старата душа,

за да не се самозабрави Новата.

Страхувам се, Подлецо –

Ти може да се появиш отново –

превъплътен в светец с нащърбен ореол.

И синовете на убитите от Тебе

да те приветстват като Ново Откровение,

поради липсата на девет градуса

от твоята сегашна нимба,

като симпатия към накърнената окръжност.

Превъплъщават се, превъплъщават се...

Два-три-пет-седем-десет Духа,

които си разменят:

козина, рога, крила, опашки, ореоли -

вечен реквизит.

Взаимно, но по уговорка, се изяждат –

възпроизвеждайки по този начин

своя антипод –

като Превъплъщение.

И себесъхранение.

Аз също чакам своя ред –

в ръцете ми е кожата на бившата душа –

надявам се на нещо по-добро.

Седя (и тръпна) върху вчерашната си

опашка...

А Новото Превъплъщение се бави.

„Нова душа“, Константин Павлов

Дните и годините ще продължат да идват и да си отиват, ще намираме и други неприемливо смъртни срещи на живота. Ще преглъщаме трудно, ще пропадаме в нищото, ще се изкачваме мъчително, за да оцеляваме. Ще се опитваме да превъзмогваме тези безконечни раздели, ще ги мразим, дори ще ги ненавиждаме, а те ще идват и ще отбелязват своето присъствие. Ще пресъхва гърлото и няма да има думи, ще търсим цвете за обич, което да даряваме някому, ще се взираме в нищото и няма да виждаме пространството. Ще оставяме телата си на студа и вятъра, за да не усещаме болката, а тя, въпреки всичко, ще си остава загнездена в спомена за случилите се или неслучилите се неща. Ще се опитваме да прощаваме насъбралата се обида, ще проправяме невъзможен за несбъднати желания път. Но отново ще продължаваме да крачим и ще очакваме да бъдем с нова душа, изоставили някъде предишната си.

проф. д.н. Венелин Терзиев