(Не)Уязвимият
Той беше на около 35 години, висок, добре сложен. Косата му винаги беше много късо подстригана, леко набола брада. Винаги, ама винаги ходеше облечен в бяло – дали това беше костюм, или спортни дрехи – винаги беше в бяло. Усмивката не слизаше от лицето му. Около него непрекъснато имаше много хора – все „яки момченца”. Често беше заобиколен и от красиво женско присъствие, макар че вкъщи го чакаха жена и дете. Но те бяха вкъщи... И чакаха...
Тези, които не го познаваха, се чудеха кой е и с какво се занимава. А тези, които го познаваха, не искаха да се доближават до него – той беше страшилище. Ръцете му бяха изцапани с кръв, с много кръв. Ако някой се изпречеше на пътя му, той не се замисляше особено и го премахваше. Понякога това се случваше и със съвсем невинни хора, дори деца! Правеше го за удоволствие. За да покаже, че той коли и той беси! Буквално... Живееше с мисълта, че е неуязвим. Колко злини беше направил, с колко кръв беше изцапал ръцете си... едва ли и той знаеше! Никой и нищо не можеше да го накара да спре! Всички трепереха при споменаването му или при мисълта за него...
До момента, когато взе сина си в ръце и не можеше да чуе дишането му! Виждаше само кръвта, която беше засъхнала по ризката... Кой беше сторил това на едно дете? Може би някой като него... Мисълта за отмъщение го завладяваше... Но колкото повече се напрягаше да се сети кой би могъл да го направи, толкова повече мислите му стигаха единствено до... него самия... В съзнанието му изплуваха всички онези хора – мъже, жени и деца, които сега щяха да „посрещнат” сина му... там. Мислеше, че полудява. Той всъщност беше убил сина си – не с ръцете си, но с живота си! Тази мисъл го завладя! Какво беше той? Чудовище?...
Беше среднощ. Детското телце лежеше бездиханно... Тишината тежеше в гърдите на човека в бяло... Един пистолет... Един изстрел наруши тишината... Отново стана тихо... Белият костюм беше облян в кръв... за първи път! Ръцете му не бяха окървавени... за първи път! Жена му държеше пистолет... за първи път! Чу се изстрел – за пореден път...
© Мария Петрова-Йордано Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Любо, съжалявам за приятеля ти! Нямам предвид конкретен човек. Нито лошите са само лоши, нито добрите само добри. В живота поняко вършим неща без да се замислим как се отразяват на другите. Поздрави!
-
На много близък мой приятел му се случи същото. Може би не съм сигурен, но може и да е това, за което пишеш.
Все пак не е нужно това да се описва, може и да греша!
Поздрави! -
Дими, Белла, Нели, благодаря за мненията! Възмездие...дали?! Поздрави!
-
..всичко се връща.. за съжаление..
-
Вилдан, Кръстина, благодаря за мненията! Жалко е, че невинните плащат за греховете на виновните! Поздрави!
-
Силно въздействащо есе! Чете се на един дъх, безспорно
притежаваш дарба, да докосваш сърцата на читателите!
ПОЗДРАВИ!(6+) -
Децата плащат за греховете на родителите си...
-
Никодим,Армагедон,Яна,Дими,Светлана, много благодаря за положителните мнения! Поздрави!
-
Невероятно написано, Поздравления!
-
Натъжи ме, особено когато става дума за невинно дете..., невинни хора преди това.Но за съжаление го има.Страхотен финал. Поздравления...
-
Наистина много ,много трогателно и потръпващо!
-
Побиха ме тръпки... Изключително силно!!!
-
ПОздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
