Миг преди да залезе,лятното слънце проблясва меко с най-топлите си лъчи,сякаш за да те погали с цялата си нежност.Всичко в полутъмната стая губи очертания и се слива със сенките по стените.Времето спира,разговорите губят смисъл.Въпреки че си заобиколен от приятели,оставаш съвсем сам,защото знаеш,че напразно се надяваш да дойда и тази вечер.Няма как,не мога да пренебрегна разделящата ни пропаст,да измамя времето,да победя предразсъдъците.Липсва ми вяра,затова продължавам да бягам от гласа на сърцето си и се вслушвам само в разума.Понякога забравям и съвестта си,но се успокоявам с мисълта за спестените наприятно изненадани погледи на близките ти,ироничните привидно доброжелателни забележки и многоцначните намеци.Не заслужаваш това.Не заслужаваш и безкрайно злобните подмятания на околните.Затова правя най-доброто за всички.Освен за себе си.Признавам-ти си моето щастие,а обичта ти е сбъдната мечта,но си прекалено добър за света,на които принадлежа.Тук искрените усмивки идват рядко,защото с ...