Миг преди да залезе,лятното слънце проблясва меко с най-топлите си лъчи,сякаш за да те погали с цялата си нежност.Всичко в полутъмната стая губи очертания и се слива със сенките по стените.Времето спира,разговорите губят смисъл.Въпреки че си заобиколен от приятели,оставаш съвсем сам,защото знаеш,че напразно се надяваш да дойда и тази вечер.Няма как,не мога да пренебрегна разделящата ни пропаст,да измамя времето,да победя предразсъдъците.Липсва ми вяра,затова продължавам да бягам от гласа на сърцето си и се вслушвам само в разума.Понякога забравям и съвестта си,но се успокоявам с мисълта за спестените наприятно изненадани погледи на близките ти,ироничните привидно доброжелателни забележки и многоцначните намеци.Не заслужаваш това.Не заслужаваш и безкрайно злобните подмятания на околните.Затова правя най-доброто за всички.Освен за себе си.Признавам-ти си моето щастие,а обичта ти е сбъдната мечта,но си прекалено добър за света,на които принадлежа.Тук искрените усмивки идват рядко,защото се страхуват от фалша ,с който ги използват двуличниците.Поводите за радост също се плашат от лицемерието и користта ,а смехът отдавна се е отказал да търси път към надеждата сред цялата празнота и неблагодарност.Дори мечтите са уморени да разсейват тъмнината в душите на песимистите.
Боли те,че този свят поглъща и мен и преставам да следвам светли идеали.А това е само началото.С течение на времето без теб губя желанието да се боря,търпението да бидя различна и силата да помагам.Ти си и винаги ще бъдеш моето спасение,но с месеците ставаме все по-чужди един за друг,поддавайки се на предубеждения и чужди мнения,докато накрая единственото,което ще мога да ти дам,ще  са празни вечери в студен дом,безразличие,гранишещо с безчувственост ,несправедливост,недоверие и страх.Да ти покажа,че те обичам сега,означава да обрека на това бъдещето ти.А не заслужаваш...