17.06.2008 г., 22:32

Нервите ми не са билетче за градския транспорт

1.7K 0 2
1 мин за четене
В крайна сметка нали аз съм тази, която избира? Нали съм свободна, самостоятелна (поне в интелектуален смисъл) и подкрепям тезата, че всеки има избор?! Тогава защо всеки път, когато проклетият ми телефон звънне и видя неговото име, проклетото ми сърце затуптява САМО за част от проклетата секунда и започвам да се държа като някоя безмозъчна тинейджърка? И няма отговор. Просто го приемам и продължавам. А ако не мога?
И в крайна сметка нали аз съм тази, която избира? Дали да вдигна телефона или не? За част от минутата това е въпросът, който се блъска в главата ми и не ми дава мира. Това, което ме кара да вдигна е мисълта, че ако не го направя, въпросите ще останат без отговор или още по-лошо - ще възникнат нови. А това, което ме спира да вдигна телефона е страхът! Страхът, че отговорите, които ще получа не са тези, които искам да чуя и по-скоро ще ме наранят, отколкото спасят. А не е ли това страхът на свеки от нас - да го наранят? А най-жестокото е, че накрая любопитството (или може би надеждата, не знам) винаги надделява над страха. Аз ти отговарям, но отговор за себе си не получавам. И това се повтаря толкова често. Колко време мина вече, кажи? Колко? Не ти ли писна тази игра? Защото на мен - да. Защо звъниш винаги, когато съм спокойна и поне малко щастлива? Сякаш имаш радар за това кога съм щастлива и си казваш: "Ето, тя е щастлива, защо да не и разбия сърцето отново?"
      И в крайна сметка нали аз съм тази, която избира? Защо тогава не мога да кажа: "Как не, мога и без теб!" Защо не мога да кажа, че гласът ти не ме разчувства вече; че вече дори усмивката ти не ми липсва; че вече нищо твое не ми липсва? Остава ми само надеждата да се надявам да имам смелостта да ти кажа достатъчно ясно, че: "Сърцето ми не може да понесе повече, а нервите ми не са билетче за градския транспорт."

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Женя Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Когато бях овчарче

exuded

Най-тучни са пасищата вдясно от планината на властта. Трева – колкото щеш, ядеш на воля, а тя никне,...

Заличаване

exuded

Търкаме, търкаме... От сутрин до вечер. Лотариата е за всеки, билетите и талоните са достъпни, прост...

За живота въобще

Ready_4_whatever

Левкемия... Усещаш! 220 – зареждам, пази се... Непрекъсната, права скáла... Разпѝлен звук, разкъсващ...

Амортизация

exuded

Първо обедняваме духовно. После материално. Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, т...

Моето писмо до България

slavi2002

Късно е. Тихо и топло. Снегът навън трепери под светлината на уличната лампа. А аз разлиствам учебни...

Живот...

tianna

В дни като този не съм съвсем сигурна за кой ми е по-тъжно... За мъртвия или за живите. Може би за ж...