Нервите ми не са билетче за градския транспорт

В крайна сметка нали аз съм тази, която избира? Нали съм свободна, самостоятелна (поне в интелектуален смисъл) и подкрепям тезата, че всеки има избор?! Тогава защо всеки път, когато проклетият ми телефон звънне и видя неговото име, проклетото ми сърце затуптява САМО за част от проклетата секунда и започвам да се държа като някоя безмозъчна тинейджърка? И няма отговор. Просто го приемам и продължавам. А ако не мога?
И в крайна сметка нали аз съм тази, която избира? Дали да вдигна телефона или не? За част от минутата това е въпросът, който се блъска в главата ми и не ми дава мира. Това, което ме кара да вдигна е мисълта, че ако не го направя, въпросите ще останат без отговор или още по-лошо - ще възникнат нови. А това, което ме спира да вдигна телефона е страхът! Страхът, че отговорите, които ще получа не са тези, които искам да чуя и по-скоро ще ме наранят, отколкото спасят. А не е ли това страхът на свеки от нас - да го наранят? А най-жестокото е, че накрая любопитството (или може би надеждата, не знам) винаги надделява над страха. Аз ти отговарям, но отговор за себе си не получавам. И това се повтаря толкова често. Колко време мина вече, кажи? Колко? Не ти ли писна тази игра? Защото на мен - да. Защо звъниш винаги, когато съм спокойна и поне малко щастлива? Сякаш имаш радар за това кога съм щастлива и си казваш: "Ето, тя е щастлива, защо да не и разбия сърцето отново?"
      И в крайна сметка нали аз съм тази, която избира? Защо тогава не мога да кажа: "Как не, мога и без теб!" Защо не мога да кажа, че гласът ти не ме разчувства вече; че вече дори усмивката ти не ми липсва; че вече нищо твое не ми липсва? Остава ми само надеждата да се надявам да имам смелостта да ти кажа достатъчно ясно, че: "Сърцето ми не може да понесе повече, а нервите ми не са билетче за градския транспорт."