Някой

 Някой тропаше упорито. Не по вратата. Будеше Душата. Приличаше на огнен змей, ала сякаш имаше гърбица като камила. От устата излизаше не пламък, а дим. Сивочерен.
Девойката беше заспала на дивана. Шумът приличаше на Сън. Навън – звезди. Луна. Лято. Тропането продължаваше. Приличаше на леки удари по клавишите на клавиатурата от компютъра. Ако се заслушаш даже ще си кажеш, ей каква песен само! Конкурира славея!
Душата мълчеше. Сърцето се прозя сънено и с учудени по детски очи, погледна през прозореца. Завесите плавно се олюляваха от вятъра. Някой тропаше тромаво. Момичето разтърка клепачи и запали нощната лампа. Нищо не видя. Огненият змей приличаше на плюшена играчка. Същият ден Тони имаше рожден ден. Бяха се събрали приятелчета. Имаше снимки. Смях. Торта. Детето навършваше шест години.
Душата недоволстваше. Пожела да успокои призрачния гостенин. Сърцето ритмично се съгласи с нея. Защото Детството трябва да е неприкосновено. Спокойно. Топло. Обично. Като в приказките.
Повика на помощ Бурята. Земята се разтресе като при земетресение. Огненият змей отстъпи крачка по крачка. Нямаше пламък, нито дим. Изглеждаше глупав в своята уплаха. Изскочи от отворения прозорец. Вятърът го догони...
Момичето все още сънено, помисли, че бурята я е събудила. Тръгна и затвори двете крила на прозореца.Косите и се разрошиха. Усмихна се. Сложи пердето. Загаси лампата. И заспа по-спокойно от всякога...