6.07.2006 г., 17:37 ч.

О, Българийо, никога не си ни тъй мила, както когато сме вън от тебе! Никога не си ни тъй необходима 

  Есета
7002 0 2
3 мин за четене

Още от ранна детска възраст всеки един българин знае наизуст стихотворението на Иван Вазов “Аз съм българче”. Ние сме закърмени с него. И още незнаещи що е гордост и радост повтаряме: “българин да се наричам - първа радост е за мене”. Определено всеки от нас трябва да се гордее, че е българин. Защото България, макар и малка, е една велика страна. Има славно историческо минало и невероятна природа. И не само това! Но на нас българите ни липсва най-хубавото качество - Ценността. Никога не оценяваме това, което имаме. Едва когато го загубим, осъзнаваме какво сме притежавали. Така е и с нашата малка, но много красива България. Живеем в нея, но всичко сякаш е загубило стойността си. Не обръщаме внимание на красивите планини и морето, не се интересуваме от историята, от великото минало на нашите деди. Нищо не ни радва, нищо не ни интересува, с нищо не се гордеем. И сякаш и любимото ни стихотворение от ранното ни детство “Аз съм българче” е изгубило своята стойност. Защо ли? Може би, защото вече знаем що е гордост! Защото не искаме да се гордеем само с чуждите дела и постъпки и да повтаряме: “да, той е велик човек”, а искаме да се гордеем със собствените си постижения. Всеки иска да се усъвършенства, да живее един по-добър живот, да се труди, но не на вятъра, а да знае, че трудът му ще бъде наистина оценен. А България за съжаление ни дава твърде малка възможност. Трудно можеш да развиеш таланта си и да станеш велик човек. Колкото и жалко да е, това е жестоката истина. А и като се замисля, май не съм срещала човек, който да живее в разкош придобит от труда му. Или поне не от честен труд, и не от пари изкарани тук в България. Защото в България и заплащането е прекалено ниско. Трудиш се по цял ден, а не знаеш за какво. Или всъщност знаеш - за пари, с които едва можеш да свържеш двата края. Но няма как - без тях си нищо.

Точно ниският стандарт на България, ниското образование, безпаричието и малките възможности, които ни предоставя България са главните причини заради, които все повече българи прекрачват границата. Отиват в други страни, с надеждата, че ще живеят по-добре, ще се развиват по-добре, ще им заплащат по-добре. Добре звучи, нали? Но не винаги става точно така. Всичко е много рисковано и няма гаранция, че там ще успееш. Защото там е още по-трудно. И трябва много да се бориш, за да оцелееш. А и дори всичко там да ти е осигурено, да имаш познати в чужбина, при които да отидеш, да имаш осигурена работа, пак не е гаранция, че ще бъдеш щастлив. Защото тогава идва онзи момент на носталгията. Започва всяко малко кътче от България да ти липсва. Липсва ти спокойствието, липсват ти планините, морето, родният град, приятелите, роднините. Чак сега осъзнаваш колко ти е необходима, когато си я изгубил безнадеждно. Никога не ти е била тъй мила, както, когато си вън от нея.

Наскоро мой приятел замина за чужбина. Тръгна с огромно желание и надежда, нямаше нетърпение да замине. Вече е там. Пише ми понякога. Още с пристигането му представите му се оказаха различни. Искаше да се връща, но връщане на зад няма и остана да се бори. Искаше да докаже на себе си и на родителите си, че може да успее. И макар и трудно се справя. Но няма да забравя думите му, които чак мене ме натъжиха: “Никога не съм мислил, че тази пуста България толкова много ще ми липсва”. Да, пуста е, но така необходима. Без нея не можем. Тук сме се родили, тук сме израснали и тук трябва да сбъднем мечтите си. И преди всичко да се гордеем, че сме българи! 

                   15.3.2006 г. 16:46  

© Мая Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, Мая! Гордея се и съм щастлив, че има деца като теб! България, при целия абсурд, наречен живот, който пасмина идиоти натвориха, е свята и вечна, и трябва да се обича с цялото сърце и душа!
  • да..мисля че си много права, но според мен на твоя приятел му липсва не България, а обкръжението му-приятели, познати, роднини, дори познатите места, ако искаш. Аз съм в Гърция сега и мога да ти кажа, че ми липсва само семейството ми и коткатаПовярвай, понякога разочарованието е далеч по-силно от носталгията..Когато Иван Вазов е написал невероятното си стихотворение "Аз съм българче", се е вдъхновил от една друга България..."(предварително се извинявам за иронията)Сега ако беше жив, сигурно щеше да напише стихотворението малко по-различно, вероятно със заглавие "Аз не искам да съм българче"
Предложения
: ??:??