... Снежно-бели облаци ме обгръщат и ме топлят в кошмарите... Белотата заслепява сетивата и забравям за нараняването. Сякаш е топло, нежно, меко, красиво... Между долу и горе няма прегради, а мекостта преобръща представите ми за Рая и Ада...
... Цъфтежът на дръвчетата е пълен с нежността на мекотата, а погледът - е светлина.
Влюбена съм в теб, а нямаш име. Защото имената и цифрите са поредната глупава статистика, която ни отдалечава от мечтите. Свободата първо е свобода за Духа, поредното преминаване в друго Измерение. Аз съм Ти и Той, Тя и Те или само Ние... А Вие... сте?  Знам,че носите със себе си копнежа по Вечното, Непреходното и Тайнственото. Затова се опитах да вървя с гордо вдигната глава, с коси, нежно докосващи сетивата, с устни, алени като залез. Потърсих ключа за стаята, но Някой бе подменил ключалката. Удрях по вратата на една Любов, виках до премала, ридаех под прозореца – Тишина.Белотата също мълчеше.
По кривините на грешките оставях все още незатворени рани. И дните като в стар календар, закачен там до рафта, отмерваха ударите на сърцето. Пожелах да мразя живите цветя,напомнящи за Теб. Те бяха живи, защото се намираха в майката Земя. Изхвърлях изсъхналите пориви за обич, зачерквах образи любими, а снимките - горяха в огъня на забравата. Късах писмата, чупех спомените. Белотата я нямаше. Дойде Самотата... А тя е сянка от бледа скитница, желание за споделеност, вик за взаимност, пародия от липсата на диалог, навик за действие. А също и илюзия на безметежността, лабиринт на очакванията, начин на живот, опит за подмяна, клише...
... В рамки държа кошмарите,  многото лъжливи думи и прегръдки, нарисуваните сърчица, ала просторът ме изгаря, пълен е с пробити надежди... И там в нищото, се родиха облаците, от сълзите отронени, от ръцете протегнати, от устните, копнеещи, родиха се!... Без ден, без час, без минути – те са едно съвкупно цяло от натежали женски гърди, от разпуснати тъмни коси, от изтегнати дамски бедра... от мен!... А с думите: "Няма нищо”, събуждам  болното човешко въображение за ново безкрайно страдание... Може би мисълта не е абсолютен край, а опит за ново начало, скрито под обвивката на Аз-а... В очакванията се ражда песента за обичта недокосната, за приливите на отдаването, за бурята във всеки от Нас. Тази песен първо е в ноти, неуверена като дете, ала невинна и девствена по звучене,разказваща, уверяваща, повтаряща, сътворяваща – Вярата!  За да се утвърди Белотата на райското изцерение, да погали Болката, да заздрави Раните, да докаже,че Любовта е Вечност!
... Когато думите са излишни, а изреченията смешни, посади едно красиво цвете в твоята градина на Желанията и изчакай, за всичко има Време!... Дори да не е цвете, посади зрънца от жито само... гради, а не убивай,твори, а не разграбвай, гали, а не посягай,  пиши, дори  когато думите идват трудно. Защото вярвам в Белотата,в добрата  лечебна тишина, а в усещането за топлината намирам неразкрити тайни, от които вече не ме боли. Надмогнах, прескочих, полетях!
... И там, където ден и нощ се срещат, кошмарите липсват... Сред Рая няма огън, няма тъга, няма шипове, няма ограничения, няма предразсъдъци... Тогава се усмихвам на любимия и с плътен глас произнасям простото - Обичам те!

Времето е Вечност, а Аз – съм облаче от Чудо!