Образът на лирическия говорител в одата на Иван Вазов
Образът на лирическия говорител в
одата на Иван Вазов „Отечество любезно, как хубаво си ти?“
През целия си творчески и жизнен път, българският патриот Иван Вазов, също както неговия предшественик Паисий Хилендарски, заедно с поредното си произведение възпламенява родната искра в сърцата на отдавна забравените и отхвърлените отечеството си „неразумни юроде“.
В красивата ода, с елегични елементи, лирическия герой, с помощта на ярко изразени художествени средства, отключва красотата, криеща се в родната България, за да пробуди заспалата душа на заслепения българин.
Вазов възпява непреходната красота на родната природа. Тя е красива, божествена, истински земен рай. Но той го преосмисля, внушавайки, че българската природа е земен рай само за този, който не е прекъснал духовната си връзка с нея.
Родната природа буди безкрайно възхищение у лирическия герой. Той се прехласва по нейните красоти, изпитва обич, гордост и привързаност към тях. Идеята им е въплътена в първите три строфи на стихотворението. Започва с реторично възклицание, изразяващо възхищението на лирическия герой. Картината е изпълнена с поетичност чрез метафорични изрази („земята пълна с цвете, небето със брилянти“). Във втората строфа реторичния въпрос: „Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?“ не очаква отговор. Приведено е изброяване, което показва несметни богатства на българската природа:
„… блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
на Изтокът светлика, на Югът аромата;
горите ти са пълни с хармония и хлад,
долините с трендафил…“
В третата строфа дори и чужденецът не може да си тръгне без да отрони въздишка, сбогувайки се с тази красота. Тук градацията стига връхната си точка. Авторът извежда идеята, че българската природа е истински земен рай – ако Бог поиска да премести Рая, той би избрал нея. Реторичният въпрос: „Отечество, не си ли достойно за любов?“ променя до края на стихотворението, лирическия аз заклеймява с патос чуждопоклонниците и сънародниците си, безразлични към тази красота. В четвъртата строфа той разгръща упрек към българите, които не ценят достатъчно родната си природа. Те дори се срамуват от рода си („и твойто име свято нерядко ги срами“). Българската природа крие тайни и красоти, които могат да бъдат открити само от този, който я обича.
В края на стихотворението упрекът се превръща в гняв. Лирическият герой заклеймява сънародниците си, като ги нарича „чужденци“ в собствената им родина. Те са безразлични към дивната красота на България. Човек е насочил вниманието си към материалното благополучие и това го е откъснало от природата. Ако не направим нещо, за да възстановим тази връзка, ние ще живеем и умрем като чужденци в нея, а тя е нашата майка – внушава обръщението във финалния стих.
Образът на природата е синтез на легендарното, героичното и величественото. Родната природа е органично свързана с мита за България и поетът я извисява и превръща в осъзната ценност за всеки българин.
© Княгиня Нощ Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Деветдесет и девет процента от студентите от специалност "Българска филология" в СУ не могат да пишат така, без значение кой курс са. А и не знаят толкова за Вазов. Ти си ЕДНА българка. Може би единствената. Ще ми се да имах доказателства за обратното, но нямам. Просто премини с достойнство през всички мерзости, които ще срещнеш някога. Моля те!
-
Благодаря, Мисана!
И аз се радвам, че има други навреме осъзнати млади хора, които наистина могат да променят света, а също така, това да се отрази и на личността им чрез отключване на целия им вътрешен потенциал занапред. Задачата, която ще им бъде трудна, почти във всеки случай, е да открият себе си. Уви, това е мисията на всеки един от нас и по някакъв начин ни свързва към единното й изпълняване.
Поздрави от мен! -
Радвам се, че навършваш пълнолетие през този месец, Тони и ти го честитя в аванс!
По този повод отбелязвам, че в този сайт виждам имена на доста млади и надарени личности, а това не може да не ме радва, защото е индикатор за интелектуалния капацитет на нацията ни. Прави ми впечатление сериозността на темите, които подбираш и много удачната им разработка. Това говори за зрялост и умения. Светът се движи на границата на трета световна война. Следим с нарастваща тревога случващото се в Сирия. Може би в подобни, зачестяващи събития, се крие и една от причините младите да съзряват по-бързо в днешни дни, отколкото по времето на моята младост. Цайтнотът е страхотен и само резултантната от общите реакции на младото поколение има шанс да донесе всеобщо спасение. Радвам се, че ти си представител на тези млади хора. На добър час в пълнолетието! -
Благодаря, Велин! Радвам се, че ти се е харесало!
Благодаря и на теб, Мисана! И уверявам те, /относно възрастта ми/ не е фиктивна. Този месец /октомври/ навършвам пълнолетие. Но понеже първоначално се вгледах по-дълбоко в детайлите, ще допълня/за личността ми/, че и написаното есе /ориг. от 2014г./, както и останалите ми произведения, нямаше да бъдат публикувани в този чудесен сайт, защото нямаше да ме интересуват подобни сфери в изкуството. Та, току-що описах своята противоположност.
Това, което мога да добавя също е, че на някои деца им се налага, да пораснат, дори още да не го осъзнават. Такъв е живота - за хубаво или лошо. Благодаря за хубавия комплимент!
Благодаря Ви, отново за отделеното време, милите думи и анализите, които правите - с радост ги чета!! Искрено се радвам, че творбите ми се оценяват! -
Чудесен анализ, Тони! Искрено те поздравявам с написаното. Ти си рядко будно момиче, осъзнало много истини за крехката си възраст /ако тя не е фиктивна/. Много добре натъртваш на казаното от Вазов - българите са чужденци в собствената си родина. Но да поразсъждаваме малко по темата. Откъде идват тези българи. Не идват ли с ордите на Аспарух и Кубер? Ами така твърди историята. Значи тази земя никога не е била тяхната изконна родина. Те са просто временни наематели на тази земя. Те не я чувстват в гена си. Миграционното е заложено и кодирано в българския ген. Българинът е много повече сроден със змиорките, които пътуват до Саргасово море, за да си хвърлят хайвера, отколкото с реален стопанин на тази земя. Той никога не е милеел за нея. Парадоксът е, че един чужденец, като цар Фердинанд, е мечтаел величие за този народ и е бил на път почти да го постигне, но потурджийският български ген не е бил удачен за преследване на велики цели. Затова към българина е приложим изводът на Екзюпери в Земя на хората, че стотици източни народи живеят в мръсотия, но са свикнали с това и се чувстват добре, затова не бива да бъдат съжалявани. Трябва да бъде съжаляван единствено погиващият ежедневно дух на малкия Моцарт.
А българската природа не е българска. И твърде скоро това ще стане факт. Остава и фактът, че това е може би най-красивия къс земя на Земята. Но това е въпреки българите, а не благодарение на тях!
Поздравление за есето ти и най-висока оценка от мен. -
Да коментирам, Тони, ще бъде нелепо. Защото не съм запознат като теб в такива детайли с цялото творчество на Вазов. Но ми хареса и научих нови неща и нова гледна точка. Но колкото повече пътувам из света, толкова повече ми липсва българската природа и самата България! Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Радвам се, че посети и моята страница! Искрени поздрави от мен!