Червена светлина, идващ автобус, очите ми се затварят и почти заспивам, искам да се прибера по-бързо на топло, да си пусна музика и да заспя... Уличен музикант, в края на улицата, приглушена светлина, блещукаща от лампата над него, свири на саксофон... музиката само минава покрай мен, а може би дори не я чувах... изнервена съм, чакам на светофара вече две минути... за къде бързам?... Тъмнина и красива музика, идваща от отсрещния тротоар, сляп човек, нещо търсещ в палтото си... не намира нищо... човекът, който го придружава, го поглежда въпросително... 

- Какво търсиш? 

- Кажи ми, това левче ли е? 

- Защо ти е? 

- За да го дам на човека, който свири тук... Застивам на място, времето просто спря за минута, заслушвам се, опитвам се да различа музиката от клаксоните на автомобилите, скърцащия звyк от трамвая и викащите ученици, които току-що са свършили училище... откъде, по дяволите, този човек чува музика, къде има музикант??? 

- Татко, тук няма музикант...  

- Има, как да няма, не го ли чуваш??? 

Е, поне не съм само аз... ми мина през ума, но след това ми стана тъпо... 

- Ооо, да, има музикант, но той е в края на улицата... 

Обръщам се, за да видя хората, които си говорят просто от любопитство, пред мен стои възрастен дядо с отворени очи за света, но неможещи да видят слепотата на хората... той слуша, отправил е невиждащия си поглед към отсрещния тротоар и вижда нещо, което ние „зрящите„ трудно виждаме и дори чуваме... но той е на отсрещния тротоар, уличеният музикант, седнал е на малко столче под блещукащата лампа, ръцете му са замръзнали, сигурно е свирил тук с часове, а хората го заобикалят и сигурно дори не го виждат, не го чуват, защото е станал част от пейзажа... Толкова ли сме слепи и глухи за заобикалящия ни свят, зададох си два пъти този въпрос, защо слепият дядо трябва да ни каже къде да погледнем, за да видим и чуем красотата на света... бръкнах в джоба си, за да извадя някакви пари, за да дам на този музикант нещо,  което по принцип нямам навика да правя често... лампата го осветяваше, а снежинките блестяха около него, музиката, която звучеше, беше невероятна, дали заради настроението, което беше ме обзело, но имах чувството, че не съм слушала досега по-красива музика... красива, но за истински зрящите хора, които въпреки слепотата, виждат красотата на неговото изкуство... едно благодаря, толкова силно и истинско, толкова топло, като песен без суета... Две вперени очи, изказващи благодарност... усещам как ставам безсилна пред емоцията, която обладава тялото ми, качвам се на автобуса задъхана, не мога да дишам, не мога да спра да мисля... за човека, който вижда това, което ние „зрящите” дори не можем да чуем...