Опит да намеря чрез опит пътя си...

„Най-тежко е да побеждаваш себе си... да казваш „не", когато всичко в теб крещи в съгласие, да спираш сълзите, когато те сами се стичат, да се усмихваш, когато отвътре най-много те боли..."

Трудно е, колко е трудно понякога, да вървиш напред, с високо вдигната глава, да гледаш с очи, в които няма нищо скрито, да се усмихваш с така чиста, така невинна усмивка... Колко е трудно понякога до откриеш своя път - да знаеш, че точно той е единственият, верният, твоят път...

        Хаос - всичко наоколо, времето вътре в мен. Необяснимо съчетание: пламенна страст - непоносимо примирение, безгранични спомени - липса на запомнящо се настояще, непоколебима вяра - липса на олтар...! Странно какво ме подтикна да пиша, нима Хаосът може да се подреди?!?

       Често се улавям в моменти, когато замислена за пореден път, вкусвам солените си сълзи, усещам сърцето си да бие все по-силно и по-силно, а изведнъж - спира!!! Подпирам глава на стената, свивам се, падам на земята - осъзнавам колко съм единствена, не сама, а единствена - няма кой освен самата аз да се изправя, да не проливам сълзи, да не се замислям за по-дълго, отколкото е отреденото по възможностите на една жена...

      Поглеждам часовника - 4:30 следобяд - на земята съм, все още нямам необходимата сила, за да се изправя... Вратата се отваря, очаквам някой да влезе и да ми подаде ръка, но кой е чул сълзата, която се е стекла по лицето ми, кой ме е чул да крещя, когато изгубих гласа си, кой ме е бутнал на земята - студено е, явно е станало течение, единствена съм... Ето, стрелките се местят, тялото ми също се измества - Знам, че ако искам да се изправя, трябва да направя стъпка, а нали всичко започва с една първа стъпка...!

       Отивам и напръсквам лицето си със студена вода - време е да се събудя! Непоносимо отчайваща е мисълта да няма в какво да вярвам - вземам малката си иконка в ръце - вече има - вече искам да се изправя, да подредя Хаоса...

       Попаднал всеки един в ситуация като моята - момент на отчаяние - може би би поискал да върне времето назад, да поправи грешката, но не е ли глупаво - та тя винаги би могла да бъде повторена отново, или още по-лошо - би могла да прерастне в още по-фатална такава...

      Вярно е - опитът учи най-добре, но пък Хераклит, революционерът на гръцката древност, е поддържал, че всичко тече, всичко се мени. Чела съм някъде: той (или някой от неговата школа) е учел, че човек не може да се окъпе два пъти в една и съща река. Основната му теза донякъде разбирам, но тази последната - негова или на неговите ученици - не ми е ясна. Освен това, не мога да проумея, как е било възможно да се оформи в главата на Хераклит такава мисъл като „всичко тече", когато очевидно хиляди неща не са тъй преходни, както се подразбира от основния възглед на гръцкия мислител. Тук се изправям на кръстоп - да опитам ли да се съживя на ново, или пак ще допусна същите грешки, въобще възможно ли е, какво ми трябва всъщност, за да съм единствена и най-силна!?!?!

    Решавам, че само опитът е способен да ми покаже кой е той, моят път...!

  Първото условие за постигането на нещо повече от посредствен успех във всяка област, включително и в изкуството да живееш, е да желаеш нещо. 
Да желаеш едно нещо, предполага да си взел решение, да си се посветил на някаква цел. Това означава, че цялата ти личност се е насочила и се е посветила на делото, че цялата ти енергия тече в посока на набелязаната цел. Желанието на даден човек, който се колебае дали трябва да направи едно нещо или точно противоположното, чието поведение по отношение на най-важните хора в живота му е двусмислено, може да се окаже напълно парализиран при вземането на каквито и да било решения, а в крайна сметка и в действията си. Желанието не се нуждае от думи, дори от непосредствената красота на съвършеното им поставяне в звук и израз, а от предметността на всяко онова докосване, което не е това, което и думите си "мислят", че са, но води и отива отвъд тях, не в отвъдното, а в непреднамереното, непреодолимо отвеждане на искане - така водещо се в желанието си тяло към тялото, при което то единствено може да припознае създаденото в отговора като действителност, на която да се предаде с любов за любов или като действителност, която има да подскаже, че случаят с тази среща е такава болка, която от болка не може да се саморазпознае, за да не може и никога да не й се присмее.
Допуснатата възможност две желания да се срещнат и с телата си да се притежават така, както всяко едно от тях иска да притежава другото, може да подлуди всяка мисловност, която се опитва да проследи играта на това пожелаване - и насън, и наяве. Парадокс. Да не се мисли за насладата, която си е пожелало желанието.

Второ - трябва да знаеш, че можеш да вярваш в успеха си. Трето - никога не разчитай на чуждото разбиране, за да преодолееш своя проблем.

Минаха месеци, опитах, успях толкова, колкото и се провалих, спечелих, но и загубих. Вече не мисля по много дълго време, нито усещам соленност на устните си, на стената има закачалка, подът гледам да е вечно мокър - недостъпен за моята слабост... Бях единствена за себе си, сама реших накъде да тръгна, все още стискам иконката си в ръце, силно се моля, че дори да не съм избрала правилната спирка, то поне това е улицата, пътят, моят път...

„Да имаш кураж, не значи да не се страхуваш - това значи да те е страх и въпреки това да имаш воля да продължиш напред..."