ОРИСИЯ

                                                          (есе)

         Човекът, любовта, родът, времето - една  съдбовна среща в разказа ‘’Дервишово семе‘ ’на Николай Хайтов.

         Човекът и родът...

Голямото дърво на човешкия род и клончето - човекът.

Изнизва се броеницата на времето и нови клони израстват по голямото родово дърво.

Вечен е родовият кръговрат - да се задомиш, живот да създадеш и отгледаш, от филиз на корен да се превърнеш и други от тебе сила и мощ да черпят...

         Поколения хора, привързани към родовото дърво на традицията. И отделният човек - част от рода, но и търсещ себе си и своето щастие.

         Човекът и любовта...

Една бяла  магия. Едно пробуждане и прераждане. Желание да полетиш, да се откъснеш от корена, по свой път да поемеш - към любимия и към себе си...

         Дърво и път. Родът и любовта. А помежду им - човекът.

         Два свята и един човек - Рамадан.

Как да живее, та дърво и път да бъде?

Подвластен на времето, той търси отговор на кръстопътя на своя живот. Заплита се неразплетимият  възел в душата му.

        Една съдбовна среща на човека, рода и любовта - една орисия...

        Едва 14-годишен е Рамадан, когато от филиз  трябва клонка да стане.  ’’Надлъгва’’ времето Асан Дервишов – прекъсната е родовата верига и за да не се скъса, внукът трябва да се ожени. Няма въпроси, нито отговори. Не дава отговор родът: ’’За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами.” - изповядва героят. Знае той - така е било, така и трябва да бъде...

       Но идва прераждането - умира юношата, за да се роди влюбеният в Силвина Рамадан. Неочаквана, невинна, но силна и искрена  е любовта на двамата млади. Поясът, с който играят, сякаш свързва завинаги сърцата им. Вечната девойка е Силвина - бяла, русокоса, хубава - тя грее като слънце. Там, където е тя, има светлина и красота: ’’Старата ни къща бе огряна като слънце, засмели се бяха гредите.” В косите и миглите на Силвина Рамадан оставя завинаги сърцето си.

      ‘’Дето е съкровището ти, там е сърцето ти’’. - гласи една стара мъдрост. За Рамадан сърцето му заедно с корена изтръгват, когато му отнемат любимата.  Силвина е отвлечена от братята си и продадена на Руфат.

        Любов и омраза завързват страшен възел в душата на момъка и заплитат нишките на отмъщение в обречения му живот.

        Сам е Рамадан в суровия родов свят с болката си - няма утешителни думи, а клетви за вярност към рода. Родово и човешко се борят за душата му.

Животът му е като кръг, в който обичаното минало и мечтаното бъдеще се доближават, а настоящето се лута помежду им...

        Само една мисъл изпълва живота му - Силвина. Любовта, силна и искрена, е скътана в сърцето на героя - двамата със Силвина я носят у себе си и след раздялата. Тя е в очите на Силвина, търсещи с поглед Рамадан, в мислите на Рамадан, дори когато изгаря от омраза  към Руфат...

И така ден след ден, година след година...

Изнизва се броеницата на времето - Рамадан пораства, има свое семейство, ражда се чаканото дете - продължението на Дервишовия род.

        И времето спира...

........................................................................................................................................................       Много или малко са четиридесет години за една любов?

Една  жена тихо е ронила сълзи, един мъж е лягал и се е събуждал без любов...

Рамадан и Силвина не могат да се съберат, разделени от една ограда и от неписани родови закони...

След четиридесет години оградата изгнива.

Рамадан вече има сили да я прескочи - той ‘’развързва’’чувствата си, за да се окаже все още ‘’вързан’’ за рода...

        Трудно е да живееш в два свята, да вървиш по границата между жадуваното и реалното.

        Два свята и  само един  човек - Рамадан.  На кръстопът.

Може ли да направи избор? Накъде да тръгне?

Застанал на  границата между доброто и злото, Рамадан върви към самия себе си и открива неразплетимия възел на човешката си съдба...

    Сурово родово време, една любов, един човек – една съдбовна среща.

Една орисия...