ОРИСИЯ
(есе)
Човекът, любовта, родът, времето - една съдбовна среща в разказа ‘’Дервишово семе‘ ’на Николай Хайтов.
Човекът и родът...
Голямото дърво на човешкия род и клончето - човекът.
Изнизва се броеницата на времето и нови клони израстват по голямото родово дърво.
Вечен е родовият кръговрат - да се задомиш, живот да създадеш и отгледаш, от филиз на корен да се превърнеш и други от тебе сила и мощ да черпят...
Поколения хора, привързани към родовото дърво на традицията. И отделният човек - част от рода, но и търсещ себе си и своето щастие.
Човекът и любовта...
Една бяла магия. Едно пробуждане и прераждане. Желание да полетиш, да се откъснеш от корена, по свой път да поемеш - към любимия и към себе си...
Дърво и път. Родът и любовта. А помежду им - човекът.
Два свята и един човек - Рамадан.
Как да живее, та дърво и път да бъде?
Подвластен на времето, той търси отговор на кръстопътя на своя живот. Заплита се неразплетимият възел в душата му.
Една съдбовна среща на човека, рода и любовта - една орисия...
Едва 14-годишен е Рамадан, когато от филиз трябва клонка да стане. ’’Надлъгва’’ времето Асан Дервишов – прекъсната е родовата верига и за да не се скъса, внукът трябва да се ожени. Няма въпроси, нито отговори. Не дава отговор родът: ’’За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами.” - изповядва героят. Знае той - така е било, така и трябва да бъде...
Но идва прераждането - умира юношата, за да се роди влюбеният в Силвина Рамадан. Неочаквана, невинна, но силна и искрена е любовта на двамата млади. Поясът, с който играят, сякаш свързва завинаги сърцата им. Вечната девойка е Силвина - бяла, русокоса, хубава - тя грее като слънце. Там, където е тя, има светлина и красота: ’’Старата ни къща бе огряна като слънце, засмели се бяха гредите.” В косите и миглите на Силвина Рамадан оставя завинаги сърцето си.
‘’Дето е съкровището ти, там е сърцето ти’’. - гласи една стара мъдрост. За Рамадан сърцето му заедно с корена изтръгват, когато му отнемат любимата. Силвина е отвлечена от братята си и продадена на Руфат.
Любов и омраза завързват страшен възел в душата на момъка и заплитат нишките на отмъщение в обречения му живот.
Сам е Рамадан в суровия родов свят с болката си - няма утешителни думи, а клетви за вярност към рода. Родово и човешко се борят за душата му.
Животът му е като кръг, в който обичаното минало и мечтаното бъдеще се доближават, а настоящето се лута помежду им...
Само една мисъл изпълва живота му - Силвина. Любовта, силна и искрена, е скътана в сърцето на героя - двамата със Силвина я носят у себе си и след раздялата. Тя е в очите на Силвина, търсещи с поглед Рамадан, в мислите на Рамадан, дори когато изгаря от омраза към Руфат...
И така ден след ден, година след година...
Изнизва се броеницата на времето - Рамадан пораства, има свое семейство, ражда се чаканото дете - продължението на Дервишовия род.
И времето спира...
........................................................................................................................................................ Много или малко са четиридесет години за една любов?
Една жена тихо е ронила сълзи, един мъж е лягал и се е събуждал без любов...
Рамадан и Силвина не могат да се съберат, разделени от една ограда и от неписани родови закони...
След четиридесет години оградата изгнива.
Рамадан вече има сили да я прескочи - той ‘’развързва’’чувствата си, за да се окаже все още ‘’вързан’’ за рода...
Трудно е да живееш в два свята, да вървиш по границата между жадуваното и реалното.
Два свята и само един човек - Рамадан. На кръстопът.
Може ли да направи избор? Накъде да тръгне?
Застанал на границата между доброто и злото, Рамадан върви към самия себе си и открива неразплетимия възел на човешката си съдба...
Сурово родово време, една любов, един човек – една съдбовна среща.
Една орисия...
© Соня Кирилова Все права защищены