Времето да си кажа „лека нощ”, мина преди часове. И тази вечер се наказвам с безсъние. И не е, че не ми се спи, но някак не мога да си легна и да се заровя в спокойствието на прекрасните ми чаршафи. Съзнанието ми е обременено. Някак си загнивам отвътре. Има хора, които преследват щастието. Аз преследвам драмата. Сигурно неслучайно не ям сладко и си умирам за сол (вероятно някой ден ще си отида и заради нея).
Изгубих я. Излезе като никотинов дим през прозореца. Няма я. Не я усещам наоколо. Тръгна си душата ми. Беше в мен онази вечер като излязох. Забавлявахме се. Танцувахме. И когато случайно срещнах очите, чух думите, почувствах стъклата, видях стъпките… и гърба. Тогава тя си тръгна. Не е загинала, нито съм я погребала. Но си тръгна нямо и тишината ù казваше единствено, че скоро няма да се върне от това заминаване. Пак почнах да пуша. Не ме оставят вредните навици. Тъкмо си казах, че се отървах от един и побързах да попълня свободната позиция с друг. Изпитвам непреодолимата потребност ...