Откровенията на една не дотам тийнейджърска душа
Няма такава тъмнина, няма такъв мрак, които да са способни да ме скрият в нощта. Да ме скрият от „близките”, от другите, от чуждите, от света и най-вече от мен самата. Няма бездна, която да е способна да погълне всичкия гняв, натрупан вътре в мен, всичкото отвращение и омразата.
Няма черна дупка, която да може да засмуче отчаянието, в което се давя ден след ден и отново. И когато нощем вълните утихнат, да ми позволи да изплувам от морето на болката и влачейки измореното си тяло по песъчливите парченца натрошени спомени, да ми даде силата да избягам.
Няма такава вяра.
Няма и толкова силна емоция, която да заличи дълбоките рани по разбитата ми отдавна душевност, крепяща се на последните си нишки преданост към безплодни илюзии.
Няма такава апатия, която да покрие усещането за самота, изолираност, усещането, че дори истинска няма да бъда разбрана.
Усещането, което ме довършва.
Няма такъв край, защото това не е истина, а просто купчина агониз ...