Откровенията на една не дотам тийнейджърска душа
Няма такава тъмнина, няма такъв мрак, които да са способни да ме скрият в нощта. Да ме скрият от „близките”, от другите, от чуждите, от света и най-вече от мен самата. Няма бездна, която да е способна да погълне всичкия гняв, натрупан вътре в мен, всичкото отвращение и омразата.
Няма черна дупка, която да може да засмуче отчаянието, в което се давя ден след ден и отново. И когато нощем вълните утихнат, да ми позволи да изплувам от морето на болката и влачейки измореното си тяло по песъчливите парченца натрошени спомени, да ми даде силата да избягам.
Няма такава вяра.
Няма и толкова силна емоция, която да заличи дълбоките рани по разбитата ми отдавна душевност, крепяща се на последните си нишки преданост към безплодни илюзии.
Няма такава апатия, която да покрие усещането за самота, изолираност, усещането, че дори истинска няма да бъда разбрана.
Усещането, което ме довършва.
Няма такъв край, защото това не е истина, а просто купчина агонизиращи надежди, облечени в безполезни думи, които никога няма да са способни да изразят и наполовина това, за което се моля.
Няма истина способна да освободи съзнанието ми от мислите, които нахлуват с всеки повей на буреносния вятър, съпътстващ ме през кратките дни и дългите нощи, в които живея. Или по-точно съществувам.
Няма живот без смисъл, има само съществуване без цел.
Няма път без посока, има само пътешествие без идея.
А аз съм изчерпана откъм идеи, мечти, замисли, цели.
Бях разпъната във всички посоки и впрягайки всички свои сили, си мислех, че се освобождавам от робството на чуждите очаквания и идеали. А това робство е било съвсем измислено. Аз все още съм пленник, а свободата никога не е била по-далеч. Аз все още си търся душа под наем, но никога не съм била по-безсърдечна, лишена от емоции, но не и от мисли. Все още търся път, посока, начин да започна да живея, защото никога не съм осъзнавала по-ясно колко съм закъсняла за живота. Закъснях, защото да бъдеш просто себе си, понякога не е достатъчно. Понякога да търсиш отговори на въпроси, които са ти непонятни, не е признак на философско мислене, а на неподправена наивност. Защото човек и добре да живее, все някога научава. И всяко знание прави живота по-болезнен, по-реален, по-натрапчиво горчив.
Понякога така ми се иска да не знаех нищо.
Има моменти, в които осъзнавам все същите банални истини, осъзнати толкова отдавна, толкова пъти. Тежки истини. Мои истини. Понякога си мисля, че сама никога няма да успея да си простя, че си позволявам да мразя някого толкова много, толкова силно. Не, съжалявам, но не ме е грижа, за този, когото мразя, защото нали омразата наранява не неговата душа, а моята, а тя и без това от много време е все така болнава.
Понякога искам да кажа, че съм постигнала нещо, че съм създала нещо, в което съм въплътила цялата си творческа енергия и креативност, че това нещо е олицетворение на душата ми. Но няма такова нещо. Душата ми не е музика, колкото и да ми се иска, в нея отдавна не се разнася мелодия, а само откъслечни, резки, понякога прегракнали и слаби, друг път изпълнени с толкова много болка, истински и силни, но все още грозни викове. Душата ми не е картина, има цвят – хилядите оттенъци на избледнели цветове от палитрата на емоциите, но няма композиция, няма замисъл, била е създадена насила или по погрешка. Изкривена е и недъгава, неспособна да функционира правилно. Голяма грешка. Душата ми не е скулптура, бих искала да кажа, че е недокосната, но отдавна бе осквернена многократно, по различни начини, от различни хора. Просто в нея не е въплътена идеята на велик скулптор, дори не на велик човек, а на обикновено, осъдено да търси и да страда безпределно, малко, нещастно, ограничено човешко същество. Жалко същество. Душата ми не е книга, нищо че по белезите можеш да прочетеш всяка не дотам щастливо завършила история. Никой никога обаче не посмя да я разгърне и да надзърне. Аз просто никого не допуснах. Разлиствах си я сама, докато не научих историите наизуст и не ми доскуча, докато не се отвратих необратимо сама от себе си. Душата ми дори не е послание, не казва нищо, не носи думи, пълни с любов, макар очите ми още жално да се взират в хората и да просят близост.
Това съм и не съм аз.
Това мразя и без това не мога.
Това едва ли някога ще променя, дори да искам.
Понякога искам да се проваля, да достигна дъното, за да си кажа „Ето, по-зле не би могло да бъде, сега ми остава само пътят нагоре.” Но сега все пак ще продължа, макар и не от дъното, за да оправдая излишните, безпричинни очаквания на семейния кръг.
Понякога искам да съм луда, искам да правя безсмислени неща и да намирам елементарен смисъл в тях, да говоря, каквото ми мине през акъла и да не съм способна да премълча или излъжа. Най-вече себе си. Може би ще будя съжаление в околните, но едва ли ще е по-малко от сега. Мразя съжалението.
Понякога искам да съм празна, чиста, проста, възможно най-елементарна, за да не усложнявам нещата излишно, за да не придавам тръпчивото усещане за съзнание и умисъл на всичко, до което се докосна.
Понякога искам да се изгубя, не искам да бъда намирана, не искам да намеря нещо там в мрака, не искам дори себе си да преоткрия. Но не искам да губя и другите, които може би ще ме последват. Не искам те да се губят, дори да са един или двама. Никой не заслужава моята съдба.
Но аз не съжалявам.
Не съжалявам за себе си, не съжалявам за каквото съм преживяла, през каквото съм минала, каквото съм разбрала, научила, усетила, изпитала и видяла. Не съжалявам за нищо от това, защото то е, което ме е направило тази, която съм. Не съжалявам за себе си. Не съжалявам, че поех по дългия път към собствения си Рай, така ще стигна навреме или ще подраня, но ще съм сигурна, че този път няма да закъснея, дори да се изгубя. Не съжалявам за хората, които съм прегърнала, а те са ме предали – така са намерили за добре – аз просто съм ги обичала. Не съжалявам за нищо, дори за грешките ми, дори за тези, които са ми отнели много време да си опростя, научили са ме.
И не съжалявам, че написах това, дори друг да не види смисъл в него, защото за мен има. Просто не бях сигурна, че думите са подходящото изразно средство.
© Ая All rights reserved.
"Когато твоят разум преплува
тъмния океан от заблуди,
тогава ти ще бъдеш оттатък
всички древни и бъдни писания.
Когато умът ти, дълго възбуждан
от разни учения, стигне покоя
.............................
............................." (2:52,53)
Това по повод на:
"............... да освободи съзнанието ми от мислите, които нахлуват с всеки повей на буреносния вятър, съпътстващ ме през кратките дни и дългите нощи, в които живея."
Относно илюзиите и реалните възможни плодове (от действията):
"Насочвай ума си към действието -
но никога към плодовете му.
Не си поставяй за цел плодовете!
Не се привързвай и към бездействие!
.................................
................................
търсещите плода са нещастни."
(Бхагавадгита 2:47, 49)
Това трябва да се разбира, че човек трябва да полага усилия (да действа) за да изпълни дълга си (но не и дълг спрямо ИЛЮЗИИ и ФАНТАЗИИ!), но трябва да има известна условна незаинтересованост, СМИРЕНОСТ, по отношение на крайният резултат (от делата). Такова разбиране и стратегия имат пряко отношение към СВОБОДАТА.
Впрочем, депресивен синдром, ако е набелязан такъв, е често срещано явление, подлежащо на противоборство (от страна на личността с помощта, евентуално, и на обществото- с различни методи и средства) и преодоляване във времето.
Ако направиш "метафизичен пробив" в битието (си) - да получиш благодат (в различна начална степен), а това е възможно - по един или друг начин, ще ти отпаднат някои въпроси, и ще можеш да вървиш по по-конструктивен път (изкачването по "стълбата", обаче, е постепенно).
Такъв "метафизичен пробив" може да стане, когато ти се "съкруши духа" ("Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш." ( Пс. 50:19)
И, без жертви не може ("Но всички, които не правят жертви, губят и този живот, и вечния. Бхагавадгита, 4:31)!
Поздрав!
Много странно и неясно ли се получи от моя страна?...Ами да - който иска да каже много, обикновено не казва нищо!?