10.02.2023 г., 15:15 ч.

Отронен лист 

  Есета » Лични
562 1 0
1 мин за четене

Неразлистило се дърво, кафяво до черно, листи по парка, тишина от птица, ходещо дете...Студът разтваря душа от духа и тропа нервно по нараненото сърце.
Прах, задушливо отразява мислите.Езерото е като мислещ изполин.Пейките мълчат кротко. Небето твори история. Вървя приведена, слушам любимата си група, а сълзи напират.С качулка, като обрулено листо, търся изход от тежките думи, от разлюбената бездна от намерения.
Прескачам товари, ходя по ръба, а нежните ми устни поглъщат сълзата, подобно на бисер.Студено е, ръцете ми зачервени от студа, пазят тайни.За онази прегръдка, колко истинска беше тя! Родена от топлина, превърната в символ на влюбените. Някой ме извиква. Колко трудно е да се обърна. Тежи тялото, бунтува се, неслуша... Опитвам да извърна поглед, някакъв непознат ми маха с настойчивост. Дъх от досада. Изчаквам да се приближи, а после се разсмивам до припадък. Просто поредният плейбой, невидял младостта да се разхожда. Презрително свивам устни, махам с лекота ръка и ....продължавам.
Вятърът губи думите. Сърцето ми тежи.Сълзите отново ме подхващат. Езерото, листата, осиротелите дървета, сивите облаци ми намигат. А после- си взимат сбогом.
...Сбогом, моя единствена обич!
Пътят е наляво.

Там е и краят на покоя.

© Ана Янкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??