Времето е материя, която не може да бъде разбрана. Както в научните среди, така и по форуми и социални мрежи, се водят безброй спорове за това как точно трябва да се обяснява понятието „време“. Докато някои твърдят, че няма настояще, други твърдят,че няма бъдеще, а трети твърдят, че миналото не съществува. Не е задължително истината да бъде една, нито е задължително да съществуват погрешни схващания. Проблемът относно физичната единица „време“ така или иначе е проблем, който тепърва ще бъде разнищван.

     Нека обаче погледнем времето от абстрактна гледна точка и нека си зададем въпроса: „Може ли времето да бъде наш учител, който да изгражда нашия мироглед?“. Част от хората биха се позамислили дали да дадат положителен отговор на този толкова дълбок въпрос. Може би при едно по-задълбочено вникване в смисъла на въпроса, положителният отговор би бил безспорен. Преди всичко под понятието „време“ ние не бива да разбираме чисто битовия смисъл на думата. Под време можем да разбираме трите величини, за които споменахме по-рано, т.е. минало, настояще и бъдеще. Ако приемем, че бъдещето не е предопределено, а настоящето е твърде ограничено, погледът ни ще спре върху миналото. Никой не може да каже какъв период от време обхваща миналото, нито каква част от него ни е позната, но можем да кажем със сигурност, че историческата наука и нейният мощен напредък през последните три века, дават безценни сведения за отминалите времена. Богатото историческо познание е може би най-добрия учител на човека. Както вече сме говорили, причинно-обстоятелствените връзки на историята ни позволяват да направим аналогия и да улесним процеса на взимане на решения. Разбира се, не е задължително човек да е вещ на тема история, достатъчно е да бъде любопитен от време на време. Както гласи народната поговорка: „С питане се стига до Цариград“.

     Дали обаче българите се питат толкова задълбочено за своето минало и дали те търсят учител в лицето на миналото, без значение дали говорим за науката, или за (печалния) личен опит? Толкова значим въпрос не може да остане без отговор, а толкова важен отговор не бива да бъде изкривяван. Може би поведени от мисълта, че хората са твърде много, за да бъдат еднакви, ние можем да дадем задоволителен отговор на въпроса, а именно, като заявим, че някои от българите използват миналото като учител, други не го правят, а трети го използват несъзнателно. Периодът от 1878г. (както и предисторията му) до ден днешен, е изпълнен с примери и за трите възможни похвата. Периодите на възходи и падения, на духовност и упадък, на любов и безразличие, на живот и съществуване, на идеализиране и свободомислие, са приложими както за цялото общество, така и за отделния българин. Днес част от българите напуска родината си, а друга част се отрича от корените си. На пръв поглед страната преживява удар след удар, губейки най-голямото си богатство – своите деца. На пръв поглед всичко изглежда безвъзвратно загубено, а самата България изглежда като кула от карти, която ще се срине веднага щом задухат ветровете. Друг поглед върху обстоятелствата обаче ни навежда на мисълта, че след като живеем в една глобална действителност, всеки един български гражданин може да намери реализация там, където пожелае, което съвсем не означава, че всички напускащи България, нямат намерение да се върнат обратно. Друг поглед върху обстоятелствата показва, че немалък брой българи, а и немалък брой български деца, успяват да извоюват най-различни призвания в области на науката и обществения живот, без да се отричат от народностната си принадлежност, а напротив, част от тях гордо твърди към чия нация (народност) принадлежи. Подобни обстоятелства рано или късно влизат в историята. Мнозина от нас са чували за Дан Колов и за прословутата му фраза: „Горд съм, че съм българин“.

     Българската нация има с какво да се похвали. Най-напред тя не бива да  забравя, че България е най-старата национална държава в Европа, която не е променила името си от самото си създаване, което, може да бъде изтеглено по-назад от 681г., и поставено в 632г. Не бива да се забравя, че българите ограмотяват четвърт свят, и че българите поставят наченките на ренесанса. Дори до ден днешен едни от първите творби, лъхащи дълбоката човещина на ренесансовия човек, все още съществуват. Изображението на несправедливо забравения от българите цар Константин I Тих Асен, което се намира в Боянската църква, и до ден днешен не спира да удивлява всеки един посетител. Същото твърдение е приложимо и за изображенията на цар Иван Александър, царица Теодора, и техните наследници, които ни наблюдават от страниците на Лондонското евангелие. Преводът и допълненията на Манасиевата хроника, нейните безценни изображения, безимената българска летопис, грамотата на Иван Шишман и ред други документи, ни показват едно лице на българската култура, което е от значение не само за българите, но и за целия свят.

     Ако ние проявяваме любопитство към общата история, би било странно да не проявяваме любопитство към своята собствена, лична история, и било странно да не взимаме поука от нашите предишни постъпки. Ако обаче се взираме единствено и само в нашата лична история, а загърбваме общата такава, би било редно да си зададем въпроса: „Защо използваме един толкова ограничен сектор от миналото, ако разполагаме с историята на безброй цивилизации, империи и исторически личности?“. Може би така, както човек притежава две очи, той може да притежава и два погледа към миналото. Може би така, както човек притежава две ръце, той може да притежава два начина за справяне с проблема. Може би така, както човек притежава два жизнено значими компонента в тялото си – сърце и мозък, той може да има два различни начина на тълкуване. Така, както земята притежава и слънце, и луна, като нито едно от двете тела взима връх над цялата земя, така и човек може да притежава две сили, които го направляват, а именно светлината на бъдещето и тайнствения мрак на миналото.

11.11.2017г.