7.03.2020 г., 17:32 ч.

Парадигма на ценностите според У. Гласър 

  Есета » Философски
1665 0 0
14 мин за четене

 

Гласър е представил и създал теория, която обхваща човешките взаимоотношения в убеденост да съществува древния стремеж към щастие, осветлен от съвременното общество. Основният проблем е възможността на човек да осъществява самоконтрол или, както се изразява „вътрешен контрол“, чрез който да се замени докъдето е възможно външния такъв. Общовалидността на този проблем се разкрива от необходимостта на хората да разрешават междуличностните си конфликти, които водят до така бленуваното щастие. Естествено няма различие в обществата, в които се разглеждат проблемите, защото човешкото същество безусловно се стреми към щастие. Четирите основни направления, които подхранват човешкото щастливо съществуване са: отношения между съпрузи, деца – родители, учител - ученик и работодател – „работник“.

Гласър ги разглежда от позицията на западното общество, което е наложило така наречената либерална демокрация, която е общоприета навсякъде. С други думи двете Америки и Европа попадат под „Теорията на избора“, защото проблемите на междуличностните конфликти, представени като ценност са основен двигател на тези общества. Вероятно и далече на изток положението е същото макар да се шири някакъв предразсъдък у европееца /западния човек/, че японската жена например, е щастлива, когато е нещастна. Въпросите, които поставя Гласър са в общовалиден порядък, например „Когато сте се женили, вие с положителност сте били щастливи. А сега какви сте? Нещастни или разведени? Има ли някой член на семейството ви, с когото сте престанали да разговаряте? Дали децата ви са били толкова щастливи в гимназията, колкото в началното училище? Все още ли намирате радост в работата, с която се занимавате?“/1/. Изводът, който следва от подобни въпроси при всички случаи засяга вътрешната мотивация на човек по отношение на проблема си. Когато не можеш да получиш удовлетворение от междуличностните връзки, търсиш такова от неприсъщи за човека моментни удоволствия. Според Гласър / както и според мен/ междуличностните взаимоотношения са заложени в гените ни и това налага „търсенето“ им като основна нужда у човека, за да се положат усилията към вътрешния контрол на личността, отколкото сляпото доверие към външния.

Основните лични нужди, които разкрива Гласър, са рефлексия от потребностите на Маслоу. Нуждата от оцеляване не е задоволяване на потребността на глада. Маслоу е на мнение, че „... човешките цели и желания чрез поведение на крайни физически лишения...“/2/, не могат да се определят като потребност от целеустременост, без да се обърне внимание именно на физическите лишения, едно, от които е глада. Потребността от обич и свобода ще възникне ако първо задоволим онази от каквото и да е физическо лишение. Гласър сякаш не приема последното, защото разкрива, че е генетично заложено човек да търси избора точно на основата на нашата физиология, без значение от какви нужди е „обхваната“ личността в момента – нуждите от любов и привързаност, власт и свобода, както и удоволствие от нови познания и забавления. Те не стоят на по-долното равнище, защото сме гладни или няма къде да живеем. Гласър приема, че, задоволявайки физиологичните си нужди, просто разкриваме способността си за оцеляване като подмяната на една нужда с друга /може да се каже и потребност/ е основното различие с Маслоу. И според двамата гладът е базисна потребност, но съвременният човек достига до доброволното гладуване и подменя тази базисна потребност /нужда/ с друга – от власт. Така сякаш няма разлика между Маслоу и Гласър във връзка с потребностите у единия и нуждите у другия. Маслоу приема почти всички потребности у човека със задоволяването и засищането на един здрав организъм, на който „...ако доминираща потребност А е задоволена на 10%, то потребност Б може изобщо да не се проявява. Но, когато потребността А бъде задоволена на 25%, то би могла да възникне 5% потребност Б, а когато А бъде задоволена 75%, потребност Б би могла да достигне 50%“/3/. Така при последния не става въпрос за потребност от любов и самооценка, да се различават на едно разграничително, психическо ниво, а приемат базата на физиологичното, в зависимост от процентното съдържание предизвикано от дадена ситуативност, в която се намира личността. Тази динамика при Маслоу именно е предпочетена и от Гласър като при него нуждата от гладуване е подменена от тази на властта чрез различие в житейските ситуации, разбира се. Но общовалидното е генетично заложените нужди у човека, подменяйки ги в зависимост от избора му и доминиране на една потребност над друга в зависимост от процентното и съдържание, което отключва другата. Така можем да сравним двете пирамиди на Гласър и Маслоу в следния вариант:

 

 Маслоу

 

 

 

5. Други – Към по-възвишен духовен живот

4. Междуличностни –по-добър гражданин, съсед, родител, любим 3. Черти на характера – повече истинност, по-силна воля, удоволствие от отговорността

2. Познавателни – по-малка потребност

от простота,по-голямо удоволствие от сложното

1.Волево-емоционални –включват усещане за физическо засищане,

усъвършенстване на ценностите, интензивност на щастие, радост и принадлежност.

 

 

 

Гласър

 

5. Удоволствие, чрез усвояване на нови познания и забавления – най-лесната за удовлетворяване от всички нужди, защото е заложена генетично/ както и

всички останали/

 

4. Свобода – оправдава максимата: не прави на другите това, което не

би искал те да ти направят

 

3. Власт – йерархия във всичко

                                                                                                 

2. Любов и привързаност

 

1.Оцеляване – „Ако оцеляването и днес беше единствената основна нужда на човека, нямаше да съществува анорексията и самоубийството“.

 

 

Ако сравним двете пирамиди, освен генетично-заложените потребности и у двамата, ще се види и разликата във времето на въвеждане на потребностите -нужди. Гласър прави изследвания на прага на XXI век, докато Маслоу в средата на 60-те на XX. Естествено човек не се променил физиологично, така, че потребностите – нужди са на онова базисно ниво, което Маслоу ги приема по-рано, но Гласър сякаш не желае да обвърже съвременния човек с направления от психологията като функционализъм и бихевиоризъм. Маслоу се възхищава на приятелите си, които творят именно в тези две направления и макар да е един от основателите на хуманистичната психология не може да затвори по-предната страница на психологията, което естествено е и неприемливо ако го стори. Така проблемите, които разглежда Гласър придобиват друго естество, което не трябва да ни въвежда на мисълта, че нямат един и същ корен, с онези, които ги сравних. Изобщо „светът на Гласър“ е „моят стойностен свят, основа на моя живот, но не и на живота на другите хора“/4/. Последното изречение ще го подкрепя с общовалидни примери от неговата практика. Депресиран мъж от това, че го е напуснала съпругата му, бива овъзмезден чрез терапията, която води до теорията на избора. Това да избереш начина си на поведение е ключа към контрола на живота си. Последният се ръководи от четири неделими компоненти, които обвързват цялостното ни поведение – това как действаме, как мислим, усещаме и физиологичните ни функции. Осъществяването на контрол на мислите и действията е възможността да се наложиш и над другите две, а когато владееш и четирите си успял да наложиш теорията на избора. Така макар и да изгубиш връзката, защото не си знаел как да я запазиш, си подготвен за следващата такава. Според Гласър, когато някой ти сподели, че е депресиран не трябва да го убеждаваш в противното, а в това да успее да направи връзката на активно действие на горните четири елемента. Т.е. депресията не е постфактум от дадена житейска ситуация, а натрапчива мисъл на собствения си избор. Гласър предлага в личностен план подобно разрешение на проблемите между съпрузи или двойки. Това, което предстои от практиката му е останалите най-често срещани проблеми, отношенията родител – дете, учител-ученик и работодател-работник.

Взаимоотношенията между деца родители се установява в постоянната връзка между стойностните светове на споменатите. Външният контрол, който присъства като необходимо средство в тези отношения може да се притъпи според Гласър, което е ключа към по-успешното разбирателство. Когато децата порастват, пропорционално на това изявяват нуждата от лична свобода и така да оспорват необходимостта от този личен контрол. Безпрепятствено не би могло да протече каквото и да е междуличностно общуване, но всеки опит на родителите до наложат нещо повече от необходимото води до постигането на по-малко разбирателство с децата си. Във всяка една дейност на децата родителите трябва да успеят да ограничат външния си контрол като по този начин ще успеят да вменят на детето си отговорността от личен избор. Това е и основния въпрос около, който Гласър успява да центрира възпитанието на собствените ни деца. Основно заблуждение е, че мнението на родителите, които знаят какво най-много е необходимо за своето дете, предоставя противовеса на ограничаването на този външен контрол. Гласър не предявява конкретно решение за справянето с този проблем, защото индивидуалността е многообразна, но успява да изведе общи положения, които са валидни за всички родители. Те могат да се конкретизират до следните максими:

  • Много обич и никакво насилие
  • Още от най-ранна възраст предлагайте теорията на избора.
  • Разяснете на детето си да се опита да как да владее кръга на компромиса.

Получава се една приемственост от втората позиция, която разгледах чрез гледната точка на Гласър и към отношенията учител-ученик или онези в образованието. Те, както и по горните са в ракурса на владеене на външния контрол и са валидни и за нашето общество. Тук е момента да отворя една скоба за училищното консултиране. В нашето училище терминът консултация е доста популярен. Използва се за утвърждаване на личността на ученика при сблъсъка му с разнообразни трудности – от учебния процес до поведенчески аномалии. Така в хода на реален или конкретен диалог са постигат вероятностни резултати, които би трябвало да удовлетворят двете страни на консултанта и клиента. Често в училище се стига до няколко вида консултация – психологическа, професионална и възпитателна. Според мен най- конкретно за нашето училище тези типове консултации се разкриват по следния начин. Психологическата консултация се определя като вид взаимопомощ, която в сравнение с разговорната терапия е по-директна в стремежа към изясняване на проблемите и търсенето на пътища за тяхното решаване. Професионалната консултация в рамките на училището, определя до каква приемственост на консултирания, може да окаже консултанта, знаейки възможностите, желанията и нагласите на ученика т.е.консултирания или клиента. Друг е въпросът ако гимназията е професионална и изборът на професия е предзададен. Тогава консултантът може да срещне проблем с ранното и избиране. Така консултантът се явява само като подкрепящ и насочващ. Консултацията по проблемите на възпитанието е насочена към родители, ученици, учители. Проблемите, които стоят за разрешаване, могат да бъдат свързани с интелектуалното и нравственото развитие, междуличностните отношения с връстници и възрастни и др. Възникването на отклонения в хода на възпитанието и развитието на личността на ученика е сигнал за специално внимание и консултативна работа, при която традиционните педагогически методи, техники и средства се оказват недостатъчни и се налага използването на специфични такива. Според известния американски психолог Ричард Нелсън–Джоунс, целите на консултирането могат да бъдат разнообразни: да се помогне на ученика - клиент да излезе от депресивно състояние, да се справи с текущи проблеми, да преживее кризисни моменти, да вземе важно решение, да развие нови жизнени умения. Така в подкрепа на теорията за избора, консултирането, което прави Гласър като оправдаващ теорията си в едно училище в Питсбърг е абсолютно валидна и за нашата действителност или средно образование. Макар и по-скоро Гласър да изнася лекция пред широк набор от слушатели – учители, ученици, директори и други, той предизвиква значително объркване у слушателите си, когато успява да ги убеди, че всички ученици влагат едва около 50% от старанието си за учебната дейност и 100% за извънкласните дейности.

При отношенията работодател-работник, Гласър отново намесва заменяемостта на нуждите у човека. Нуждата от оцеляване бе заменена от нуждата от власт. В първият описан проблем обаче ставаше въпрос за власт над себе си или по-скоро криворазбрана воля /анорексията сякаш е точно това/, а сега успели хора се нуждаят от власт, за да оправдаят алчното си поведение чрез външния контрол. Но дали само шефове приемат такова поведение или е нормална изобщо в нашия свят. Всеки, който постигне какъвто и да е успех в работата си, приема негласната максима «ако не бях аз, всичко щеше да бъде по старому», което представя човешкото същество да си съперничи във всяко едно отношение, особено стар служител и нов такъв. Волята за власт е универсален стремеж към задоволяване на нуждата от това да контролираш по-слабия. От това произлизат всички тревоги на лидера-ръководител: »Ако кажа/направя това, дали то ще ме приближи или ще ме отдалечи от хората, които работят за мен.»/4/. Гласър е на мнение, че никое човешко същество не трябва да прави оценки на друго, дори и в позицията на шеф-подчинен, но естествено, че до такова качество на етичните взаимоотношения, не е достигнало нито едно общество каквото и да е. Още повече американското. Най-лицемерните оценки са годишните оценки. Те биват намразени и от служители и от шефове. В България съществуват същите оценки, в някои фирми се въвеждат и тестове за оценяване на професионалната компетентност. След, което климатът в един колектив винаги се променя, за съжаление към по-лошо /най-вече прониква недоверието/, което оправдава думите на Гласър за стремежа към власт на човек, в дадена професия.

Гласър завършва книгата си с доста добра приемственост на американското общество към идеите му. Установява аксиоми, които ако всеки спазва би се получило това, за което пледира. Например: »Единствените хора, които можем да контролираме сме самите ние» или «Проблемната ни междуличностна връзка винаги е част от настоящия ни живот»/5/. Вероятно би се приело такъв подход във всяко едно общество ако се преразгледа морала и най-вече личностния избор по отношение на вътрешния ни контрол, за който най-настоятелно призовава Гласър. Моралът е нещо, което е предзададено в човешкото същество, то се учи да бъде открито и поставено като ценност. Вероятно и «Теория на избора» е стремеж да установи нови морални устои на съвременното общество.

Литература:

  1. Гласър У.,»Теория на избора», ИК »Кръгозор»,С. 2001
  2. Маслоу Ейб.,»Мотивация и личност», ИК»Кибеа»,С.2001
  3. Маслоу /пак там/
  4. Гласър /пак там/
  5. Гласър /пак там/

© Кирил Дървеничарски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??