Поглед
Има дни, в които стоя тихо и гледам към небето. Наблюдавам как птиците летят. Различавам пластове облаци, които леко се движат от вятъра горе при тях. Понякога образувам различни образи. Виждам ги като една дълга пътека с голяма перспектива, към която мога вечно да се издигам и никога няма да достигна върха ù. Понякога завиждам на птиците. Иска ми се да мога да полетя и да усетя вятъра, рошещ косите ми. Почти чувам звука от скоростта, с която бих летяла.Чудя се каква ли би била гледката отвисоко на изгрева и залеза. Да съм на една линия със слънцето. Цветовете, кристално сливащи се, с всяка минута по-различни и по-красиви. Какво ли би било да можеш да разпериш криле и да се потопиш в наслада от това как за секунди можеш да избягаш от тълпите около теб. Да можеш да бъдеш свободна и да определяш ти посоката си. Какво ли би било да можеш да се скриеш зад облака. Като да играеш на криеница може би. Ако можех да запечатам тези мигове не само в снимките в ума си, щях да покажа на цели ...