Погледи и мисли

Погледи и мисли

Очите ти пълни с възмущение заради мислите, нахлули зад тях, играят по периферията на силуета ми, не смеят да се спрат върху мен. Аз, напротив, пронизвам те с поглед и съвсем не се възмущавам от своите мисли, обсебили делника ми и съвсем не ме е срам, и съвсем не ми е до съвести-тежки и мръсни, чисти, нечисти…

Просто те искам безсъвестно, най-безсърдечно и най-безскрупулно, и най безутешно. Просто очите ти, зареяни като еднодневка около силуета ми, блеснал с ореола на тази обич към теб, ме теглят и дърпат като с невидима нишка, омотават ме с прежда, изпредена от паяче черно, а може и от черна вдовица, а може и от мухата в главата ми… Или пък ме оплитат в кукувича прежда, а тя, както знаем, е паразит. И паразитира в гостоприемната ми душа, и я завладява и задушава. Симбиоза някаква, която ме превръща в непребродена и непроходима пътека в гората…

Тук там се чува яребица, притичва фазан или кукувица тревожно напомня за времето и за това колко сме ничии и колко тленно, и преходно е всичко.

Винаги съм обичала птиците и не заради полета им, а заради кацането- тогава, когато трябва да се доверят на инстиктите си, на дълбоко вродените си радари за щастие, когато трябва да свият гнездо, да се обичат, да се завърнат, да донесат зова на пролетта, на живота или посланието на някой заточен в кула влюбен.

Погледът ми те следва, търси, зове и съзерцава така, както се впива в устремения и прегърнал вятъра ястреб. И ястребът се спуска с онзи писък, който се смесва с неповторимия звук на превиващия се бор. 

Облаците тичат – сиви, оживели, трансформиращи се в онова, което всеки копнее да види или се страхува да види, което всеки иска да почувства, да докосне, което му се присънва или което помисля…

И тези мисли нахлуват зад очите ти, избликват в смях, сълзи и светлина и независимо дали се страхуваш, срамуваш или възмущаваш, те поглъщат без остатък.