27.02.2010 г., 23:24 ч.

Посветено на една любов 

  Есета » Любовни
3187 0 1
2 мин за четене

Любовта е най-великото нещо в човешкия живот. Имаме ли я – сме най-щастливите хора на света, нямаме ли я – изпадаме в състояние, което ни кара да се разкайваме за грешката. Любовта ни кара да обичаме човека до нас по такъв начин, че никой да не може да разбере как и защо точно изпитваш такава обич. Някак всичко, което се случва, е толкова лично.

Първата истинска любов никога не се забравя. Началото… съобщенията по телефона, усмивките, леките докосвания – игра с чувствата. След това идва редът на „изповедта” – за едни е дългоочакваният момент, за други идва като гръм от ясно небе. Едни простички думи като „харесвам те”, „страх ме е да го кажа на глас...” и най-накрая „Обичам те”.

Началото на истинската любов започва с връзката между двама души. Искрите, които прехвърчат между тях, ги карат да изглеждат и да се чувстват различно.

Никога няма да забравя чувството вътре в мен. Тук-там го описват клиширано като „пеперуди в стомаха”, но май наистина е така. Всичко това се случва в момента, в който видиш любимия, докоснеш го, мислиш си за него, пишеш си в интернет. Няма как да определиш какво точно се случва.

След известно време на прегръдки и ясно изразена любов идва време за целувката… изпепеляваща, страстна, сладка и горчива, неопределена, спираща дъха, винаги изненадваща. Всяка целувка те кара да искаш още и още – да бъдеш ненаситен.

И  сега истината и само истината и нищо друго! Той си знае кой беше първата ми истинска любов. Накара ме да бъда съвсем друг човек. Научи ме да обичам. От тогава съм станала по-чувствителна, по-разбираща любовта, по-скромна. Все още има моменти, които ме карат да искам да върна времето назад в миналото с него. Защо ли? И аз не знам. Винаги се чувстваш различно. Вече не казваш „аз”, а „ние”. Преди да направя нещо, се допитвам до него, мога винаги да му споделя какво мисля или какво ме тревожи. И най-важното – мога да бъда себе си – да се покажа такава, каквато никой не ме е виждал... да се чувствам в кожата си.

Но понякога тази любов е вечна – друг път идва раздялата. Някаква причина застава на пътя ни и ни кара са се замислим. Повратният момент. „Искам да скъсаме!” – думи толкова болезнени, колкото нож в гърба. Края на една Ера за човека и началото на нова.

Този път жестокия човек бях аз. Аз казах „Край!” Аз го накарах да страда, без да е виновен, аз бях единствената виновна за всичко. Знаех, че от този момент ще започне да ми се изплъзва от пръстите… Знаех, че за него е сякаш светът се срива, но за мен беше много по-жестоко. Чувствах, че все едно ме е премазал валяк. Дни наред не показвах колко болка и страдание съм изпитвала. Никой не знаеше как се чувствам, какво ми минава през главата.

Все още след почти година изпитвам същото. Бурята в мен не стихва. Кара ме да мисля за загубеното. Кара ме да се сещам коя съм и какво искам.

 

Това е то. Една изпепеляваща любов, изтраяла малко, но променила целия ми свят.

Forever as One in my heart!

© Десислава Грей Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??