Ако нямахме никакви уязвимости нямаше да имаме и нищо

          Когато човек каже, че животът няма смисъл, нали има предвид по-скоро, че не вижда, не усеща смисъл. Но проблемът не е ли, че даже и да вижда, усеща смисъл, може да се заблуждава, а също, че усещането може да е временно. Да се заблуждава, в смисъл че „има смисъл“ значи повече от „струва ми се, че има смисъл“. Защото това субективно усещане, колкото и абстрактно да се опитваме да гледаме, си остава субективно. Никой не е защитен от това състояние да загуби смисъла си и това не е ли страшно (напр. защото хората лесно се афектират психологически). Ако човек е достатъчно интелигентен, да кажем, каквото и да усеща, винаги може да има едно наум, че може да страда от заблуждение, илюзия, че неговият смисъл може да е отместен от обичайното, което се приема за смислено, и даже от неговото собствено смислено, но какво става, ако е потопен само в своите усещания и не може да погледне отстрани, не може да осъзнае, че вълна не значи океан, лъч светлина не значи слънце и т.н., а просто живее за това, което вижда. Не е ли проблем и че ако се опитва да гледа обективно може също да греши, защото естественият инстинкт най-добре може да му каже кое е смислено, колкото и логически структури и кули да изгражда, за да се убеждава в друго. И надеждата е само, че човек може достатъчно меко да действа, колкото и ужасни импулси понякога да има да бяга, да замръзва, колкото и самоубеждаващи диалози да води със себе си как „не струва“ или трябва повече, или е повече от другите, или трябва по-малко, или е трябвало другояче, или че няма надежда, или че всичко ще е наред и т.н. И понякога навикът да действаш меко те освобождава от самонавиването към лоши посоки. И мозъкът ни казва, че нещо не е наред, само колкото да не се успокояваме прекалено. Да не ставаме жертва на хищници, бедствия, лошо време, собствената си глупост и т.н. Но същият този мозък толкова често ни кара сами да си пречим. Но всъщност това ни е нужно, защото имаме нужда от спирачка понякога. И все пак без убеждението, че имаш смисъл, се живее много по-трудно. Ако рибката не е част от по-голям поток рибки няма да стигне далеч и т.н. Добре, но тогава смисълът си остава безсмислена абстрактна структура, която сме си създали, да побутваме мързеливите, и естествен, необходим двигател, за да живеем, от друга страна, двигател, който изобщо не разбираме, защото ако го разбирахме нямаше да има самоубийци, нещастни, депресирани и т.н., или поне щяхме да имаме реално обяснение защо го има това явление или защо не може да се предотврати, дали е необходимо или е случайно отклонение. Ясно е, че повечето хора, ако просто си поговориш с тях, стават по-добре, и все пак тези тъмни импулси само чакат някоя по-слаба или отслабена душичка за проявление. И чисто исторически лудите сигурно винаги си ги е имало и винаги ще си ги има, и само можем да се надяваме, че отклоненията от градивното или поне не пагубно мислене ще са достатъчно малки и достатъчно редки, за да продължаваме да се грижим за оцеляването си. И все пак то не ни е гарантирано по подразбиране и това винаги ще си е така, даже и да измислим някаква форма на безсмъртие или изключително голямо дълголетие, ще остава бедата, че не знаем това ли е най-важното или друго. Благоденствието не съвпада с усещането за смисъл и даже двете започват да се борят понякога, сякаш. Усещането за скука донякъде се припокрива с усещането ни за липса на смисъл, и все пак даже и човек да прави неща, които му носят радост, пак може нещо да го гложди, че не е съвсем всичко както трябва, даже и да е полезен на себе си, останалите по някакъв начин, може да има съмнения, че не е това, с което трябва да се занимава; даже един ден да е убеден в едно, друг ден може да е убеден в друго. И спасително е може би да имаме някакви принципи, по-общи убеждения, независещи от ежедневни промени, и все пак непредвидени събития могат да отключат всякакви проблеми и у най-безгрижния човек. И проблемът е, че и колкото и логически да му обясняваш, че всичко е наред, може да е така емоционално афектиран, че да не може да възприеме, и колкото и мило да се държиш с него, може логически да си създава самоунищожаващи монолози в главата и никакви емоции да не могат да му помогнат. Но тези грешки, начинът по който ги балансираме по-скоро, създават подвижна структура. Ако нямахме никакви уязвимости нямаше да имаме и нищо. То проблемът не е точно, че някои хора загубват усещане за смисъл в пагубни граници, а може би по-точно че нямаме достатъчно ефективен механизъм за защита от бедствия, които възникват в такива случаи. Както все още не можем да сме неуязвими от природните бедствия, например. Въпросът е някога ще успеем ли да се справяме достатъчно добре с непредвиденото. За момента е достатъчно (все още ни има), но в дългосрочен план... Някой може да каже, че смисълът не зависи от резултата, защото действията ни например го предхождат, а не го следват, и заслужават да имат стойност сами по себе си. Прекалено многото или прекалено малкото вкопчване в обяснения на реалността може да донесе или отнеме усещане за смисъл, прекалено многото или прекалено малкото участие в събития също, и все пак как измерваме кое е много и малко, как знаем кое е правилно или грешно, принципите са колкото да не прекалкулираме постоянно вижданията си и да спрем да живеем; интересните случки и приятните преживявания, както и опити от време на време да осъзнаваме околността може би са най-близкото нещо до смисъл и все пак не се припокриват с него, защото са си наши преживявания, а ние може да сме взели грешен избор, нали? Трябва да се грижим може би някак усещането ни за смисъл да е достатъчно гъвкаво, за да не се чупи от неочаквани събития, или въпроси, които ни се явяват, и все пак да го препитваме достатъчно, за да сме сигурни, че не е просто нещо, измислено от нас. Мислите, които имаме в главата си, са свързани с реалността, колкото и да сме откъснати понякога от нея, колкото и да не сме сигурни какво всъщност е тя...