Откакто се запознах с основната за Орфизма хипотеза - че човешката душа се преражда само от тяло в тяло, до пълното й освобождаване и преминаване в космоса, ме глождеше едно съмнение. Защо древните мъдреци са избрали точно този краен модел? Нали в съвремието има толкова много варианти за наследяване: воля в завещание; идеи в трудове; преживявания в романи; въображение във фантастика; случки в история; емоции в музика и т.н. Даже за нас - модерните хора - е нормално, чувства и мисли да са вечно „живи" в скулптурите, картините и нотите.

Нещо повече, този архаичен начин на прераждане на душата се е превърнал в догма, която владее съзнанието на милиони вярващи хора чрез религиите и окултните учения. Възкресението, явяванията, контактите и преражданията са нещо стандартно за духовното битие в технократизирания и все по-познаваем свят. Така че, дори съмненията в тяхното съществуване, се превръща в невъобразима ерес в тотално еретичното ни общество.

За да просветлим тази „сянка" и намерим „тялото", което я е хвърлило, се налага, едно мислено пътешествие в дълбокото минало. Някъде около второто хилядолетие преди новата ера, в епохата, в която се раждаха митовете, когато ги е нямало науките с тяхните методи, анализи и експерименти, а изкуството едва е прохождало. Тогава и човешката психология е била „по-ясна" на жреците, дори от материалния свят. А и как иначе, са били управлявани успешно милионни империи от ранга на египетската.

Ако погледнем обаче в лоното на европейската цивилизация, там се виждат мегалитни строежи, градени за респект и служещи на властта, първична писменност, по-скоро счетоводна и административна, отколкото литературна. Изкуството е за хората богове, а не за живите хора. И може би единственият шанс да се добие и запази някакво знание е бил личния контакт. Само чрез прилежно наизустяване и силна вяра е било възможно предаването на знанията. Всяка идея или усещане са били обречени на забрава, ако не се предадат устно на другите. И само, ако те повярват в тях, ще ги предадат на други. Така от дух в дух и от тяло в тяло... до вечността.

Това изглежда е бил единственият начин те да пътуват през времето и пространството. Така, според мен, се е родила идеята за прераждането. Доста по-късно: изкуствата придобиват своето многообразие и дълбочина; музиката се възстановява по формални ноти за стандартни инструменти; преживяванията по текста оживяват в театри на много местта; сгради се строят по чертежи; правят се транспортни и други средства. И така до книгопечатането, медиите, виртуалния свят и дори космоса.

Но само душите останали по легендата да се прераждат от тяло в тяло. А може би така и трябва... дали?