Майкъл Нютън казва в “Следите на душите”, че преди да се родим, избираме сюжета на живота си, а душите, които срещаме, са от нашия духовен кръг. Тук следва да констатираме, че нито едно познанство на Земята не е случайно, няма давност и има много смисъл. Трудностите и бедите, които ни спохождат, са режисирани от самите нас и в зависимост от това как ще ги приемем и преодолеем, се определя нивото на нашето развитие – парадокс! Да се стремим ли към проблеми и трагедии? Нали тогава ще бъдем духовни отличници. Или да избягаме от час и да се научим да парираме мигновено всяка болка? Любопитно е как всяко евентуално нещастие ни ужасява, когато е предсказано и евентуално предстоящо, а с хода на времето осъзнаваме, че не би могло да бъде по-добре другояче! Никога не съжаляваме! Не съжаляваме за нещастните любови, приемаме философски дори смъртта! Може би се пригодяваме към живота. Не, не смятам, че е това, защото усещането е по-различно. След всяка преживяна болка ни обзема дълбоко осъзнаване ...