Невъзможно е да забравя красотата на очите ти. Неизбежно е да забравя топлината на кожата ти. Всичко, което искам да направя, за да изчезнеш от мислите ми, е действие срещу порива на сърцето ми. Мислите не искат да оставят на заден план съществуването ти в живота ми. Дори, когато ме нараняваш, аз изпитвам садистично удоволствие. Изтезанието, на което ме подлагаш, е толкова сладко, колкото и горчиво. Сълзите са безумно сладки, а усмивките така коварно студени.

Аз ли направих грешката, която те отне от мен или ти, в безвремие някъде далеч, изгуби сърцето си, потъпка мечтите ми и сътвори мъчителния хлад на самотата в мислите ми.

Безумието на запознанството ми с теб - така невинна и прекрасна, толкова нежна и опасна. Заболя ли те, когато усети сълзите ми по кожата си? Почувства ли значението на думата „обич" чрез моето докосване? Или всичко било е насън?

 

И днес влажните ми устни нашепват за нежния ти допир, но така далече си от тях. Опитвам се да си представя топлината им, но все бяга твоят образ някъде в мрака. Да слея дъха си с твоя е неосъществим блян. Така жестока мога да бъда, че усмивки, любов и тъга, в мрак и студ да вселя, но за тебе обич... как да го сторя без сърцето си да унищожа.

Опитах се да те мразя и с тъга да те унищожа, но себе си аз погубих в търсенето на твоята душа. И намирах аз болка и мъка, и лутах се в самота.

И не мога да забравя теб, колкото и да искам... и не мога... и не искам да си го позволя...

Някога преди, когато разполагах с всичкото време, нямаше кой от мен да те отнеме, но ти се появи в последния момент, на последната пропиляна от сърцето ми секунда... дори малко закъсня.

Обещахме си, че „някой ден", „може би"... и какво от това, ти ще ме забравиш, дори и да остана мил спомен в твоята душа. Ще се сещаш за мен от време на време, колкото да нараниш себе си. Ще си спомняш за думите, които те накараха да ме обикнеш, за думите, които те нараниха, за всичко, което съзнателно направих и не направих. Ще се молиш за мен и душата ми, докато аз горя в собствения си пъкъл и дяволът прави анализ на моята анатомия. Ще се молиш сърцето ми да е само твое и ще живееш в надежда... НИКОГА НЯМА ДА РАЗБЕРЕШ ТОВА, КОЕТО ПИШЕХ МЕЖДУ РЕДОВЕТЕ...

А може би мълчанието ми изгради стена между нас, може би разстоянието е виновно, затова да гнием в нещастие...

Колко пъти ти казах... колко пъти имах смелостта да се надявам, че някой ден ще си само моя любов, че няма да деля никого с теб и никой няма да дели мен и разделях се между четири ъгъла. Прегледах миналото си, анализирах аутопсията на умиращото си сърце и там не прозрях нищо. Празнота, самота и тъга... те бяха изяли всичко в мен.

Прости ми, за това, че когато вятърът срещу нас се усили, аз просто продължих сама...

Прости ми за мрака, който се всели в сърцето ти.

Знам, че всеки спомен за мен ще ти носи мрак. Знам, че не можеш да се откажеш от мен, но ме убий в съзнанието си. Убий всеки спомен за мен с хиляда щастливи момента. Сподели с някой друг това, което аз ти отнех.

 

И запомни само едно: АЗ ЩЕ ПРОДЪЛЖА ДА ТЕ ОБИЧАМ!