27.04.2014 г., 12:45 ч.

Просто мисли - 2 

  Есета » Лични
1270 0 0
1 мин за четене

продължение :) 

 

8804 км не са много. Никак.

Вярвайте и търсете, така само ще намерите щастието,  но ако вече го имате, просто ще намерите повече. Минаха години, откакто писах за последно, но ето пак съм тук, за да ви кажа, че има път.  Има, но всеки сам трябва да го отъпка за себе си, няма кой да провери за грешки преди теб, а съветите тежат, особено ако си поел на дълъг път.

Преминах през 8804 км и видях нов свят. Не вярвах колко различен може да бъде... Загубен, с раница на гръб и тежък сак, се промъквах из тесните и чужди улици.  Влагата полепваше по лицето ми и допълнена от непосилната жега ме объркваше още повече. Нима бях сгрешил? Къде се озовах?  Хората не ме разбираха, не говореха на моя език и на челото ми с големи цикламени букви бе изписано заблуден турист. 

Тотално объркан от часовата разлика, станах посред нощ с идеята, че е сутрин, но не... хостелът бе заключен с вериги. Нямаше как да се влезе или да се излезе. Така дойде и сутринта, вече се бях съвзел и отидох на закуска. Но не знам точно какво закусих, някакви вкусни плодове, страни сладкиши и подозрително изглеждащ плодов сок. Почнах да опознавам света около мен. Огромния син океан, корабите, които се нижеха към пристанището, колите, които задръстваха булевардите, хората на града... Хората бяха най-различни от това, което познавах до този ден. Походките им, дрехите им, говора им, цветовете им, любовта към музиката, която демонстрираха, но очите им... бяха същите като на хората, които познавах от България. Това е факт и истина, а не някаква лирична измислица.

Сега осъзнавам, че за този един ден научих повече за света, отколкото за години в училище.

 

 

© Свилен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??