16.12.2011 г., 19:40 ч.

Протестите на душата 

  Есета » Философски
1826 0 2
2 мин за четене

Защо толкова много ме привличат протестните шествия? Мислех над  този въпрос вчера, четейки новината за шествието, което се организираше срещу пенсионната реформа. Въпреки че имах уредена среща за обяд, излязох от работа малко по-рано, за да мога да се полюбувам на хилядите хора, образували огромен кръг около Народното събрание.  Неусетно за самата мен се озовах почти в ядрото на вдигнати със знамена ръце, скандиращи лица и огромни плакати. Тътенът от мощни, общо издигнати гласове достигаше до мен чрез кожата ми, настръхнала от вълнение и тържество. Устните ми започнаха да се отварят в звучното „оставка“ под напора на хилядите разбунтували се устни. И усещах, че още малко и ще литна, ще се издигна нагоре, олекотена от балона с еуфория, в който се намирах, и нямаше никакво значение за мен срещу какво се борехме, дали бях част от тази борба или не. Просто не можех да си тръгна.

Следобед, вече в относително биологично равновесие, започнах да разсъждавам логично над това, което преживях. Като човек с неясна професионална ориентация и все още неоткрит талант реших, че може би трябва да започна работа в някоя гражданска организация. Ами ако ми е предречено да стана основоположничката на истинското гражданско общество в България? Едва ли обаче бях на прав път в разсъжденията, аз съм човек, неспособен да организира собствената си програма, пък камо ли площадна тълпа. Но имаше нещо повече от обикновена детска приповдигнатост, породена от зрелищното събитие. Усещах неопределена, но все пак силна свързаност с потоците хора, и ме беше яд на себе си, че не я оставях такава, естествена и неподправена, а се опитвах за пореден път да разнищя магията.

И все пак тази сутрин животът ми поднесе на тепсия истината. Станах в обичайния час за работа, но ми беше някак тежко. Тежко и аз не знам от какво, май ми натежа ежедневието. Мъкнех се по улиците, виждайки как автобусите за вкъщи ме подминават и мечтаейки да се метна на някой от тях и да забравя за работата, за цикъла и за всичкото отначало и отначало. Когато минавах покрай Народното събрание, съзнанието ми повика картината на скандиращите тълпи от вчера. Но вместо лилавите знамена хората бяха вдигнали високо юмруци в небето, а от очите им течаха сълзи. Разказваха си един на друг колко им е тежко. Аз отново бях в центъра и също като всички останали плачех и прегръщах до себе си едно момиче. В един миг всички ние се преплетохме в ревящ грохот, който можеше да направи всичко, дори да разруши света, но не и да носи маски. И така, крепейки се един на друг, забелязахме как крясъците се преляха в песен, а сълзите изсъхваха по бузите ни. Оглеждах се наоколо и се наслаждавах на уникалното усещане, че не съм една. Колко много неща само бяха възможни, когато хората заедно са едно! Всичко беше възможно, даже болката да спре. 

© Вероника Денева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Идеята е да разпуснеш като изпуснеш парата - в колективен сеанс, наречен "протест". Няма значение, че е в празно пространство. Има дузина способи за разпускане - индивидуални и колективни. Режисираните "протести" /под грижовна шапка/ са просто един от вторите. Анестезират болката - спиш по-добре. И безопасно - за ТЯХ.
  • Не разбрах идеята.
Предложения
: ??:??