Равни възможности за всички

Един е беден, друг богат, трети с някакво увреждане, пети с някакъв друг проблем, защото аз не познавам такъв човек, който да няма нещо, което да не му е наред, но всички ние искаме едно и също - любов, щастие, дом, работа, семейство. Въобще това са съвсем нормални нужди. Въпросът, който обаче си задавам е къде са равните възможности между хората, независимо дали те са с някакви увреждания, сирачета, бедни или по някакъв друг начин различни от останалите. Специално тук в България ги няма тези равни възможности. Изчезнали са или просто не са се появявали, защото толерантността към различния е една етична категория, декларирана на думи, но непозната в ежедневието на българина. Различния е изолиран и дискриминиран, без значение по къкъв признак - дали той е представител на определена етническа общност, дали е човек в неравностойно положение в здравно отношение или е човек от третата възраст, изгубил вече способността да бъде деен и активен в ежедневието или са деца, лишени от родителска грижа.

От доста време насам нашумя една тема, във връзка с интегрирането в обществото на деца с увреждания и какво се получи.  Говори се за това, как по този начин тези хора ще могат да свикнат с реалния живот, за това колко е добре за тях и за контактите им с ДРУГИТЕ. Тази иначе хуманна идея се сблъска с предразсъдъци, предубеденост и дистанцираност. Никой не се запита, дали това общество е готово да приеме тези хора, такива, каквито са? Иска ли ги то? Не, оказва се, че нито е готово, нито ги иска. Просто ги мисли за различни и даже не пожелава да ги опознае, да влезе в емоционален досег с тях, въпреки че често те са по-способни от тези, "нормалните". Именно те, които сякаш са безпроблемни и на които сякаш нищо не може да се случи, си мислят, че ,тъй като са в добро физическо и социално положение, означава, че са едва ли не богоизбрани и онези, другите ненормалните в това т.нар. „общество" нямат място там. Но те са. И никой и нищо няма да ги премахне. Това, че ние си затваряме очите и се правим, че не ги виждаме, и, което е по-лошо, отбягваме ги, не значи, че са се изпарили. Съществуват и  ще продължават да се появяват, независимо дали на някои им се иска или не. Те са хора като всички останали. Радват се, обичат, смеят се, плачат, страдат и изпитват всички онези трепети и вълнения, които и ние. И те имат свой живот, макар и не съвсем като нашия.

Тази пропаст между обществото и тези т.нар. хора в неравностойно положение или по друг някакъв начин различни не се смалява, а напротив, става все по-голяма и по-голяма. За  дискриминацията имат вина държавата и нейните институции. Държавата е тази, която  би трябвало да осигури необходимите съоръжения за нуждите на хората в неравностойно положение - светофарите  да имат съпътстваща звукова сигнализация, подлезите да са изградени с подходящи асансьори , транспортните средства да са оборудвани с удобни платформи, обществените сгради да имат пригодени специални санитарни помещения.Когато хората в неравностойно положение  имат  във физически аспект сигурността да излязат от домовете си, те ще влязат в пряк досег с другите граждани и така чрез ежедневното общуване е възможно да се възпита и изгради чувството за толерантност и съпричастност към съдбата им. Но такова поведение се възпитава от невръстна детска възраст, когато детското съзнание е непредубедено и искрено и продължава през целия съзнателен живот.

   Забравените деца от Могилино със сирашката си съдба трябваше да влязат в световните новини, да потресат и възмутят европейските граждани, за да се сепне и българското общество, осъзнавайки, че  те  са част от него и то им дължи грижи и внимание.

 Друг проблем е осакатяването на хората, независимо дали е в името на някаква добра кауза, като например спасяването на нечий детски живот . Ето един пример. Ражда се дете, при това недоизносено и лекарите, тъй като се води живородено правят така, че това дете да оживее. Да, прекрасно. То оживява и всички си тръгват весели и щастливи. Родителите са  с бебе на ръце, а лекарите - доволни, че са спасили един детски живот. Да, ама не. Приказката не свършва дотук. Минава малко време и тези доскоро изпълнени с възторг и слънчеви дни родители разбират, че тяхното детенце има проблем, независимо дали той е свързан със зрението или в някакъв друг аспект. Облаците надвиснали над живота им в този момент се превръщат в буря, която не вещае нищо добро. И тогава им става ясно след препускането по лекари, чувайки зловещите думи: „Няма надежда. Съжалявам. Не можем да направим нищо", какво се е случило. Лекарите са спасили бебето им, но с много висока цена. И тя е неговият недъг. То поради тази „лекарска грешка" е осъдено да живее така цял живот. Не е ли нелепо? И нямат ли тези хора съвест? С какво право хвърлят тези същества в подобно съществуване. И знаете ли кое е още по-жалко, че и до този момент това продължава да се случва. Да, срамно и отвратително е и то при условие, че уж вече се прави задълбочена предродилна диагностика . Какво им остава на тези родители и близки на осакатените хора? Остава им само болката, мъката и малката искрица надежда, че може би някой ден ще се намери някакъв лек и техните деца ще могат да бъдат като всички нормални хора. Ето  само един малък пример за това колко повърхностна е нашата здравна реформа. А да не говорим колко хора стават инвалиди отново заради такива грешки. И какво прави след това тя, нашата  родина? Нищо. Пенсиите, които отпуска за тези инвалиди и социалните помощи, които дава за бедните и сираците, са жалки и смешни. И питам аз къде са тогава тези равни възможности? Истината е една. Няма ги! Това е. Просто ги няма. Всичко е само на думи, а в крайна сметка не се прави необходимото, за да има надежда за промяна. Интересно ми е, защо само тук се получава така. В другите държави защо отношението е друго? Там се прави всичко възможно такива хора да не се чувстват различни и не се гледа на тях като на извънземни, а като на можещи и способни същества, които могат да правят това, което и останалите. Истина е, че ако другите, нямащи никакви физически проблеми, могат много по-лесно да постигнат желаната от тях цел, на останалите им трябват двойно повече сили да се докажат.

Но положението за съжаление е такова. Промяна едва ли ще настъпи, а и да настъпи, тя ще е с темпото на природната еволюция. Чувала съм , че на обществото му е трудно да приеме другите, различните. Че какво толкова трудно има в това? Или го прави, или не. Няма две положения. Да, жестоко е, страшно е и може би някой ще каже, че дори е срамно да говориш така за собствения си народ и за страната, в която си роден, но знаете ли колко по-страшно, срамно, жестоко и ужасно е да гледаш, как някой се бори за достойнството си. Такова е и отношението към инвалидите. Погнуса и някакво отвращение сякаш  изпълват хората, ако случайно им се наложи да се сблъскат с такъв индивид, а да не говорим за това евентуално да му се окаже някаква помощ. О, да, това е много срамно и е немислима постъпка, ако се докоснем до такъв човек и ако му дадем малко вода или го преведем през улицата. Да не говорим да  му помогнем по някакъв друг начин.

 Това отношение е унизително, от мен да знаете! Почти е престъпление!