Той беше и млад, и стар. И яростен, и покорен. И хулител, и набожен. Някъде по средата на живота си бе открил празнотата. Тя бе започнала бавно да го прояжда, оставяйки големи дупки в него. Но той не изгаряше в болка, нито тъга го заливаше. Чувстваше някакъв гъдел, а понякога почти сладостен допир от полъха на отегчението, преминаващо през дупките.
Днес той стана рано. Погледна през прозореца и почти откри яркостта на слънцето. Топлината на лъчите докосна кожата му. Просмука се безмълвно и цопна в нищото.
Някакъв досаден звук. Огледа се. Жужеше муха. Бе време да започне работа. Седна на своя стар стол. Този стол го познаваше още, откакто тежестта на мъжа извикваше проскърцващо стенание в него.
Седна и потъна в памукова тишина.
Днес е денят, в който бе решил да напише своя шедьовър. Велико произведение за тайнството на живота. Бе твърдо решен да изобличи всяка прикрита частица живот, носеща радост и удоволствие. Погледна листа. Сякаш и листът го погледна с очакване. Мухата летеше безцелно из стаята.
Седеше и чакаше да влети някоя грандиозна идея. Усещаше, че ще се случи всеки момент. Предвкусваше сладостния аромат на живота. Жужене и ... туп. Мухата се удари в прозореца.
Опита се да си спомни времената, в които бе просто млад, покорен и набожен. За момент се почувства плътен и тежък. Столът прозина готов да въздъхне.
И споменът пропадна.
Мъжът продължи да се ослушва дълго, чакайки да чуе заветното туп. Мухата отново се удари в прозореца.
Настъпи тишина.
Стана и погледна навън. Денят бе покорил света. Бе изпълнил с глъч и движение пространството. Миризми и звуци се блъскаха едни в други.
Долови познат аромат. В палеца на крака му се зароди някакво пламъче и започна да разлива топлината си. Дъх на люляк и дъжд се вкопчиха в едно. За момент сякаш се отдели от пода. Усещаше как се рее из въздуха. Заляха го образи на искрящи кестенови очи, на дъхави устни, ласки и обещания за любов. Стана му тъй мило, тъй топло, тъй тъжно. Всяка частица от тялото му се изпълни с копнеж и аромат на тъга. Да! Ето, с това ще започне своя шедьовър, разкриващ същността на живота. Ще пише ден и нощ. Ще отдаде всяка своя минута. Радост, възторг.
Мухата се заблъска бясно в прозореца. Пред нея бе денят. Отново и отново - туп, туп. Оттласна се от стъклото и прелетя през една от дупките в тялото на мъжа.
Гъдел, раздразнение, гняв.
Вятърът бе отнесъл аромата на люляк. Слънцето изгаряше земята. Мухата кацна на стола. Мъжът стовари юмрука си върху нея.
Последва тишина.
Светът бе заглъхнал.
© Милена Иванова Всички права запазени
Поздрав.