Реално и виртуално - „Битието е навсякъде” –Жан-Пол Сартр
Човекът е между безкрайно малкото и безкрайно голямото, а нашият живот между миналото и бъдещето. Човек се преплита между виртуалното и реалното. Виртуалната реалност обозначава нереалния свят, фантазиите ни, които пресъздаваме, когато гледаме в очила,
т.е. компютърът прави виртуалното реалност. Всеки от нас има място в битието, защото философията определя мястото ни в него.
Дали онова, което виждаме, е всичко, което съществува? Дали нещата, които възприемаме, са такива, каквито ни изглеждат? Защо трябва
да се питаме за битието? Какво означава нещо да съществува? Има ли истинска реалност и нужна ли ни е тя? Можем ли да създаваме нови
реалности?
„Битието е навсякъде” – Сартр е прав, дори някои хора да не осъзнават това. Защото, когато мислим за нещо, ние утвърждаваме, че нещото съществува. Битието е онова, което съществува. Следователно можем да приемем, че „Битие” и „е” имат един и същ смисъл. Битието е реалното,
а виртуалното - нашата илюзия, преплитаща се между съществуващото и несъществуващото.
Според мен, когато човек мисли за нещо, той веднага утвърждава, че то съществува. Например да дефинираме човека, както прави и Хегел, че
„Човекът е смъртно същество”. Тук се говори само за битието на човека. Но не казваме ли нещо за онова, което не е? Тоест ние безсъзнателно
казваме, че човек не е безсмъртен. Следователно мислим и за онова, което човек не е, дори и ние да не го осъзнаваме. Това всъщност са рационално-
неуловимите неща, които са всекидневно у нас.
Аз мисля, че битието е навсякъде около нас. Човекът е нещото на битието. Виртуалното - това е светът, през който ние гледаме в очила.
Виртуалната реалност - това е нашата нова реалност, добавка на нашето съ-знание, обозначаваща нереалния свят, който се създава основно чрез компютъра. Така ние преобразуваме нашата илюзия върху монитора. Човек създава един нов свят на немислимото, което е знак за нашето въображение,
защото то е .
„Е” е един от синонимите на думата реалност. Тя обозначава онова, което Аз имам предвид под Себе си. То е знак за посочване на път, по който няма
да стигнем до интелектуална сигурност. Според мен Битието - това съм Аз, съществуващото, природата, Бог, предметите, всичко, което ме заобикаля.
Човекът стои в произхода на нищото. Той поражда нищото със своето въображение. Човекът “довежда” нищото в битието и „разрежда” плътността на битието със своите проекти, намерения, очаквания, в които нищото неизменно съществува.
Човешкият живот е абсолют, защото имаме необходимото знание. Времето е един момент, миг, в който преживяваме различни неща, които
можем да осъществим във виртуалния свят. Може би способността да разбера е наличието на идеята за Разум. Свободата заема много важно място в човешкия живот, защото ако човек е роб и не е свободен, няма да може да навлезе във виртуалния свят, дори виртуалното да е нереално, а според Аристотел само свободните граждани имат право да участват в полиса на обществото. Може би крайното и безкрайното могат да се срещнат, докоснат и превърнат в нищо. Да бъдат едновременно част от него, част от Човека. А човек не може да живее без идеите на Разума, без абсолютната идея на Разума за безсмъртието на душата, свободата на волята, които раждат Безсмъртие, Свобода, Бог, където се появявам и Аз-Човек-ът.
„За онова, което не може да се говори, трябва да се мълчи” – Витгенщайн. При битието ние винаги употребяваме „е” . Витгенщайн се опитва да каже, че Битието е, без да използваме е, защото са забранени предпоставки. Но нали чрез виртуалната ние правим неопределимото в определимо. Следователно така попадаме в един омагьосан кръг, в който има преплитане между реално-Битието и виртуално.
Както в началото на живописта, така и тук отначало образите наподобяват познатите ни предмети от околния свят. Но с развитието на симулациите човек създава нова, компютърно направената митология. Следователно можем да приемем, че виртуалната реалност прави невидимите неща видими, дори понякога да не можем да ги усетим със сетивата си. Виртуалното е навсякъде. Битието е навсякъде.
© Перусе Мюнюр Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Полезно и приятно!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
"Битието е онова, което съществува." Битието едва ли е това, защото ако беше това, то стената, която е насреща ми също съществува, ала тя не е битието. Струва ми се, че бъркаш съществуване и битие. Съществуването е конкретно и действително то е "онова, което съществува". Ала то не е битие. Битие е самата възможност нещо да бъде. Битието е potentia, възможността изобщо нещо, каквото и да е това нещо, да съществува, да бъде, да е. Не неговото конкретно съществуване дори, а възможността за такова едно съществуване. Защото както ще каже Витгенщайн, цитирам по памет - "през целия си живот съм си задавал един единствен въпрос: Как може нещо да съществува", на това ест. още св. Августин му е отговорил.
"Защото, когато мислим за нещо, ние утвърждаваме, че нещото съществува." Добре, това е Парменид - "мислене и битие са едно и също". Дали обаче е така? Има неща, които са мислими, ала не съществуват? И тук бих приложил аргумента на софиста Горгий, ала ще те оставя сама да го изнамериш, ако искаш. И после, не знам наистина дали си чела елеатите, ала копираш едно към едно тяхната основна мисъл - че битието е, а небитието не е.
Не знам откъде си изкопала тази дефиниция за човека у Хегел, не ми е позната, аз съм я срещал у други автори. При все това, погледнато през оптиката на чистата логика, тя не може да е вярна, защото не е differentia specifica, тъй като ако и животните са смъртни същества, и растенията са смъртни същества, ала човекът не е нито животно, нито растение, нали? Единственото включване на смъртта е само ако се приложи към старата елинска дефиниция - "Човекът е МИСЛЕЩО и смъртно същество", само тогава тя би била валидна.
„Човекът е смъртно същество”. Тук се говори само за битието на човека. Но не казваме ли нещо за онова, което не е? Тоест ние безсъзнателноказваме, че човек не е безсмъртен. Следователно мислим и за онова, което човек не е, дори и ние да не го осъзнаваме. Това всъщност са рационално-неуловимите неща, които са всекидневно у нас.
Какви "рационално-неуловими неща" (трябва да се напише прочее без тире, ако искаш да използваш рационално като наречие, т.е как не могат да бъдат уловени - рационално. Иначе става нещо като сложно прилагателно, което обаче не ми се струва мн. позволено или най-малкото - естествено) виждаш тук? Нима това не е най-прост закон на логиката. Защото същото би важало и за следния пример: "Тези кюлоти са зелени" Не казваме ли тук, че те не са сини? Хахахах, ами, да, казваме - зелени са, не са сини.
Ами ако кажем - "Човек е безсмъртно същество" (облягайки се не толкова на ЗНАНИЕТО си за безсмъртието на душата у Платон, а по скоро на ВЯРАТА си в Евангелието и чудото на Възкресението, което ни очаква след края на дните)Какво ще излезе тогава? Че сме казали, че човекът не е смъртно същество. Хахахахахах...куул, а?
"Според мен Битието - това съм Аз, съществуващото, природата, Бог, предметите, всичко, което ме заобикаля." И как така? Отново се изброяват разни конкретности, нищо такова не е битието. Битието не е дори сумата от всички съществували и всички, които тепърва ще съществуват съществувания. То е възможността за тях да съществуват.
И друго...Как така Бог ще е битието? Бог е свръх-битие, отвъд битието, отвъд езика, именно по отношение на Бога (или вс. онова, което Витгенщайн слага под знаменателя "Мистичното"
Макар и идеята за езиковите игри да е актуална, все пак тя маркира една по-властна идея - за крушението на езика, на света (чийто граници са езика), застанал пред Абсолюта. Не просто тавтологичното "Битието е" (защото от гледна точка на логиката дори, тук "е" е схванато просто като фундаментална за всяко съждение копула)
Накрая, твърде разхвърлено есе, много податки, много мисли, ала в крайна сметка не видях никакъв резултат. Никакъв извод.