5.11.2008 г., 7:58 ч.

Сама 

  Есета » Лични
1961 0 5
5 мин за четене

Сама

На И.

       Никога няма да забравя първата ни среща Никога няма да забравя как ме гледаше, докато не се появи тя… Смятах я за приятелка, но се оказа долна предателка. Тя знаеше колко много те обичам, знаеше как с нетърпение чаках да те видя… Знаеше, че бих дала всичко за да бъда с теб, всичко, за да докосна устните ти, да те прегърна. Знаеше колко много исках да ти кажа, че те обичам… Преди да се видим аз я помолих за едно простичко нещо: да не флиртува с теб. Тя ми обеща, но не направи опит и да го стори… Още щом седнахме до него тя започна да ми казва колко е хубав, какви прекрасни очи имал, а аз мълчах… Нямаше какво да и кажа, знаех че вече е започнала да се влюбва… Тя не откъсваше очи от него цялата вечер и само намираше тема да го заговори, а аз стоях там, до тях, но те сякаш не ме забелязваха… Мълчах и само гледаш как се изпиваха с очи… Сдържах сълзите си и само се усмихвах, но вътрешно ме болеше много. Бях разбита… Скоро стана време той да си тръгва и преди таксито да дойде аз го прегърнах с голяма нежност, но почувствах от него студенина… Тогава и тя тръгна към него и те се прегърнаха с такава топлота и любов… Тя вече го беше оплела в мрежите си… В този момент аз не виждах нищо... Сълзите напираха и аз не ги спрях… Затичах се към стаята си, излезнах на терасата и се качих на парапета. Не, аз не исках да скоча, а само да гледам към града. Гледах към Велико Търново и плачейки си мислех, че той е някъде там, сам в тъмнотоСлед малко тя дойде при мен и попита какво е направила. Аз се ядосах, както никога досега. Тя стоеше пред мен с такава лицемерна усмивка, знаех за цялата злоба и гордост, която таеше в себе си. Злобата, която не показа пред него... Аз й казах само: „Ти обеща...” - и отново избухнах в плач...

       Опитах се да забравя за случилото се, но не успях. Пак се загледах към града. Ах, колко обичах и в същото време ненавиждах този град. Града, в който се бяха зародили моите копнежи... Града, в който се бяха разбили моите мечти... Стоях на терасата близо час. Беше студено... Адски студено... После чух гласове. Обърнах се и видях, че много мои приятелки, включително и тя, стояха близо до мен на терасата. Чак сега ги бях забелязала. Бях твърде погълната от мислите си... Скоро осъзнах, че си говорят за мен. Взаимно се питаха за какво плача. Накрая тя изрече името му... От само себе си аз заридах по-силно. Усетих, че всички гласове около мен са затихнали. Аз се затичах към стаята си и му се обадих. Знаех, че няма да вдигне, защото беше 3 часа сутринта - той сигурно спеше и си мислеше за нея.

       Цялата нощ за мен премина в плач. Опитвах се да го пропъдя от мислите си, но не беше никак лесно. Борех се с него, но всичко беше безуспешно. Образът му ме беше обсебил.

       На другата сутрин аз и той бяхме най-обсъжданата тема, а тя беше намразена от всички, защото видяха колко много болка ми беше причинила. Аз не спирах да плача през целия път обратно към Хасково. Не исках да напускам Велико Търново, защото въпреки всичките сълзи, въпреки цялата болка, въпреки цялата тъга и страдание, които оставих там, аз бях видяла него. Човекът, който обичах повече и от живота си... Не знаех дали някога отново ще го срещна, но продължавах да мечтая, защото мечтите правят живота ни по-хубав. Мечтите са нещата към които всеки човек се стреми, но рядко може да постигне...

       Сега, докато пиша всичко това, отново плача. Плача заради разпилените си мечти... Плача заради разбитото си сърце... Плача, защото за първи път ме боли толкова много... Плача заради него... Плача, някъде сама, там, в тъмното...

 

© Мира Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ;( ;( .........само едно ще кажа не си единствена наистина четеики това разбирам и ти като мен колко сила таиш в себе си.....просто в момента немога да спра да плача...и те поздравявам за това че продължаваш да мечтаеш....пожелавам ти мечтите ти да се превърнат в реалност...Много успехи
  • олеле боже, този пусти пубертет...
  • Здравей,Мира...Чета произведението ти и просто е немислимо един емоционален човек като мен да не заплаче и съпреживее болката ти!Обожавам любовта във всички измерения,но наистина тази случка е символ на едно от най-болезнените чувства -предателството...Наистина те поздравявам,че си успяла да превъзмогнеш частица от случилото се и да споделиш го с всички нас...А това наистина е много...Чувствала съм се така хиляди пъти и съм съпричастна към болката ти,защото все още самата аз не мога да открия пътя към прошката и да забравя всичко!Споделеното от теб е не само просто изстрадани думи,а и опит да покажеш и на околните какво наистина боли!С искрени поздрави и респект,те насърчавам да продължиш да пишеш!Все пак това е истинският живот...но не спирай да мечтаеш-някой ден всичко се връща! :]
  • абе стига бе хора, извинявай Мира но това което си написала сама си си го причинила. Знам, че е трудно да се преглътне, даже се самнявам, че в момента който каквото и да ти говори , никакави думи немогат да оправят чувствата ти. Езиак на Любовта още не открит за да има думи които да лекуват. Савета ми е в няколко стъпки, 1- спри да мислиш, че има шанс да се върнеш при него (много важно) 2- спри да го чуваш , виждаш, и се старай да не мислиш за него 3- помисли за нова авантюра. Това е рецептата и до месец си чисто нова. Понякога живота затваря някоя врата пред нас , но истинската трагедия е че прекалено дълго стоим пред затворената врата а не тръгваме да търсим нова! Човек никога неможе да накара някого да го обича , може само да се остави да бъде обичан.
  • боли когато си предаден, но няма по тежко от това да го направи приятел... поздравявам те за силата да пишеш за тъжните неща от живота
    с обич, миличка :*
Предложения
: ??:??