Сама

На И.

       Никога няма да забравя първата ни среща… Никога няма да забравя как ме гледаше, докато не се появи тя… Смятах я за приятелка, но се оказа долна предателка. Тя знаеше колко много те обичам, знаеше как с нетърпение чаках да те видя… Знаеше, че бих дала всичко за да бъда с теб, всичко, за да докосна устните ти, да те прегърна. Знаеше колко много исках да ти кажа, че те обичам… Преди да се видим аз я помолих за едно простичко нещо: да не флиртува с теб. Тя ми обеща, но не направи опит и да го стори… Още щом седнахме до него тя започна да ми казва колко е хубав, какви прекрасни очи имал, а аз мълчах… Нямаше какво да и кажа, знаех че вече е започнала да се влюбва… Тя не откъсваше очи от него цялата вечер и само намираше тема да го заговори, а аз стоях там, до тях, но те сякаш не ме забелязваха… Мълчах и само гледаш как се изпиваха с очи… Сдържах сълзите си и само се усмихвах, но вътрешно ме болеше много. Бях разбита… Скоро стана време той да си тръгва и преди таксито да дойде аз го прегърнах с голяма нежност, но почувствах от него студенина… Тогава и тя тръгна към него и те се прегърнаха с такава топлота и любов… Тя вече го беше оплела в мрежите си… В този момент аз не виждах нищо... Сълзите напираха и аз не ги спрях… Затичах се към стаята си, излезнах на терасата и се качих на парапета. Не, аз не исках да скоча, а само да гледам към града. Гледах към Велико Търново и плачейки си мислех, че той е някъде там, сам в тъмното… След малко тя дойде при мен и попита какво е направила. Аз се ядосах, както никога досега. Тя стоеше пред мен с такава лицемерна усмивка, знаех за цялата злоба и гордост, която таеше в себе си. Злобата, която не показа пред него... Аз й казах само: „Ти обеща...” - и отново избухнах в плач...

       Опитах се да забравя за случилото се, но не успях. Пак се загледах към града. Ах, колко обичах и в същото време ненавиждах този град. Града, в който се бяха зародили моите копнежи... Града, в който се бяха разбили моите мечти... Стоях на терасата близо час. Беше студено... Адски студено... После чух гласове. Обърнах се и видях, че много мои приятелки, включително и тя, стояха близо до мен на терасата. Чак сега ги бях забелязала. Бях твърде погълната от мислите си... Скоро осъзнах, че си говорят за мен. Взаимно се питаха за какво плача. Накрая тя изрече името му... От само себе си аз заридах по-силно. Усетих, че всички гласове около мен са затихнали. Аз се затичах към стаята си и му се обадих. Знаех, че няма да вдигне, защото беше 3 часа сутринта - той сигурно спеше и си мислеше за нея.

       Цялата нощ за мен премина в плач. Опитвах се да го пропъдя от мислите си, но не беше никак лесно. Борех се с него, но всичко беше безуспешно. Образът му ме беше обсебил.

       На другата сутрин аз и той бяхме най-обсъжданата тема, а тя беше намразена от всички, защото видяха колко много болка ми беше причинила. Аз не спирах да плача през целия път обратно към Хасково. Не исках да напускам Велико Търново, защото въпреки всичките сълзи, въпреки цялата болка, въпреки цялата тъга и страдание, които оставих там, аз бях видяла него. Човекът, който обичах повече и от живота си... Не знаех дали някога отново ще го срещна, но продължавах да мечтая, защото мечтите правят живота ни по-хубав. Мечтите са нещата към които всеки човек се стреми, но рядко може да постигне...

       Сега, докато пиша всичко това, отново плача. Плача заради разпилените си мечти... Плача заради разбитото си сърце... Плача, защото за първи път ме боли толкова много... Плача заради него... Плача, някъде сама, там, в тъмното...