12.09.2012 г., 9:46 ч.

Самота 

  Есета » Любовни
1690 0 1
1 мин за четене

Дълго време си прекарала в това да помагаш на един човек, да го подкрепяш, да си с него във всеки един лош момент,  въпреки всичко и всички да го защитаваш. По едно време той е станал единствен за теб, не можеш да живееш без него, не можеш да си представиш света без него, сама си осъзнала, че значи страшно много за теб и страшно много го обичаш... Но както казват хората - всичко хубаво има своя край! Разбираш, че на него не му е пукало и грам за теб през всичкото това време, и тогава идва онова чувство на празнина и самота... Затваряш се в себе си и започваш да задаваш въпроси, чиито отговори няма да получиш. Питаш се защо е станало така, защо когато всичко е било идеално, то просто се е сринало, но единственото, което получаваш, е тишина, която те убива всеки ден... А когато някой те попита: ''как си, защо си тъжна'', не отговаряш, не защото няма какво да кажеш, а просто не ти се говори за онова, което ти липсва. Отронваш едно ''няма нищо'' и преглъщаш мечтите, болката и спомените. Заключваш ги дълбоко в себе си, както и любовта, с която си обичала, защото отключиш ли ги, ще изпиташ отново от онези горчиви и пълни с тъга сълзи...

 

Взимала съм идеи от други творби :)

© Христина Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Случай на временна симбиоза, но и в насока на повече едностпанно впиване в "един човек", превръщането му в нещо като ИДОЛ... Бъфи (на 14 г. възраст ! ), между хората трябва да стои Бог* - като метафизичен обединител и разграничител едновременно, иначе хората са като вампири, които гледат да се впият едни в други и... който надделее...

    *"1. Преди всичко обичай Господ Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с цялата си сила.

    2. Обичай ближния като самия себе си."
Предложения
: ??:??