Дълго време си прекарала в това да помагаш на един човек, да го подкрепяш, да си с него във всеки един лош момент,  въпреки всичко и всички да го защитаваш. По едно време той е станал единствен за теб, не можеш да живееш без него, не можеш да си представиш света без него, сама си осъзнала, че значи страшно много за теб и страшно много го обичаш... Но както казват хората - всичко хубаво има своя край! Разбираш, че на него не му е пукало и грам за теб през всичкото това време, и тогава идва онова чувство на празнина и самота... Затваряш се в себе си и започваш да задаваш въпроси, чиито отговори няма да получиш. Питаш се защо е станало така, защо когато всичко е било идеално, то просто се е сринало, но единственото, което получаваш, е тишина, която те убива всеки ден... А когато някой те попита: ''как си, защо си тъжна'', не отговаряш, не защото няма какво да кажеш, а просто не ти се говори за онова, което ти липсва. Отронваш едно ''няма нищо'' и преглъщаш мечтите, болката и спомените. Заключваш ги дълбоко в себе си, както и любовта, с която си обичала, защото отключиш ли ги, ще изпиташ отново от онези горчиви и пълни с тъга сълзи...

Взимала съм идеи от други творби :)