Преси: -Млъкни бе, Преслава, пречиш ми!
Преслава: - Офф, че си скучна, никога не искаш да си говориш с мен!
Преси: - Ами ти постоянно искаш да говориш...
Преслава: - Все нямаш време за мен! Като сме сред хора, те е срам да ми говориш, като сме сами, си намираш друга "полезна" работа... Пффф, писна ми от теб...
Преси: - И сега ще млъкнеш ли?
Преслава: - Не! Обичам да ти е гадно...
Вече ме мислиш за луда нали? Е, може и така да е… Но това е един най-обикновен разговор между двете личности, родени в главата ми от и без това болния ми мозък. Не съм им слагала етикети, но колкото и да се надяваш, едната да е лошата, а другата добрата в моята извратена приказка – НЕ, не е така. По- скоро, едната мрази целия свят а другата само себе си… Не знам кое е по-малкото зло. Но днес не искам да ти разказвам за вътрешните си малки, смешни борби, днес искам да ти кажа каква е ползата от личностното ми разстройство. Тези две кокошки в главата ми ме объркват, побъркват, подлудяват, правят ме слаба, нервна и лабилна, но знаеш ли кой е с мен, когато съм сама – ТЕ! Спасяват ме от абсолютното отчаяние и безизходната депресия. Показват ми, че колкото и ненормално да е да проявяваш симптоми на шизофрения, в умерени количества тя не просто не пречи, но и помага… Благодарение на “Злата” и “По-злата” аз може би никога няма да остана сама. По тази причина духовната самота никога не ме е притеснявала и никога не съм разбирала клишето: “може да не си сам, но въпреки това да си самотен”. По-голям и увиснал пред очите ми като перде, е проблемът с физическата самота. Не мога да прегърна гласовете в главата си, нито да ги целуна, не мога да ги гледам в очите или просто да им се наслаждавам - мога само да слушам безсмислените им спорове и да се успокоявам, че няма да съм сама, докато те не замлъкнат.
Всеки ден се говори за това, че ние, младото поколение, предпочитаме интернет пространството пред кафенето, съобщенията пред разговорите очи в очи, или, като цяло, виртуалния контакт пред реалния. Но, кълна се в двете луди в главата ми, че ако скоро някой не ме прегърне силно, просто защото иска да почувства как бие сърцето ми, трета личност ще се появи на хоризонта и тя няма да спори, няма да се кара, изобщо няма да говори - тя само ще пие бавно и мъчително кръвта ми капка по капка, ден след ден, докато във вените ми не остане единствено и само чувството за незавършеност и безответност, чувството на пълна изолация и безгранична самота… И всичко това на фона на ранния стадий на шизофрения и злобните женици в главата ми.
И след този коктейл от излияния искам също да ти кажа, че самотата не е да няма с кого да споделиш, не е да няма с кого да поспориш или от кого да поискаш съвет; самотата е липсата на ласка, липсата на две малки очи, вперени в теб, липсата на устни, които да ти говорят, дори когато са прилепнали една за друга, изобщо - липсата на дишащ индивид, чието сърце да чувстваш. Самотата разяжда, разкапва, мачка и погубва - това ме плаши. И по тази причина, аз се обличам, гримирам, слагам фалшивата усмивка и отивам да търся лекарство, но не за шизофрения, а за самота, преди Преслава и Преси отново да са се скарали, и, най-вече, преди кръвопийцата да се е появила.
© Преси Всички права запазени