Що е и Що не е Поезия
Имам ли моралното право да се произнасям по темата, уважаеми читатели? Категоричният ми отговор е - да! Защото прекарах 40 години над белия лист в търсене на отговора на въпроса от заглавието. Защото изпитах на собствените си плещи смазващата тежест на лутането. Защото чувствах прословутия страх пред празния лист, който предизвиква нерешителност, коя да бъде първата написана дума върху него и ще има ли сили вдъхновението да продължи след нея по беглия път, който тя загатва. Минал съм през всичко в това нелеко направление. Пътят от праведника до еретика и обратно, но вече на по-висока кота. Там накъдето някога се бях запътил, търсейки своето словесно Елдорадо, аз отТам сега се завръщам. Разбрах, че смисълът на Словото е в това да се избавим от думите. Да ги разглеждаме като черупки, в които е затворена свещена празнота, но празнота различна за всяка една от тях - празнота подлежаща на съединяване. Самите думи са като елементарни частици, като корпускули. Важна е вълната, която пренасят. А Словото е в сърфирането върху тази вълна. И ако вие не сте се научили добре да сърфирате, не сте се научили да боравите добре и с формата. Именно в изящните движения при сърфирането се раждат порциите естетика, които възприемате като поезия. Не можете да й заповядате да застива в задължителни форми. Както не можете да заповядвате на потока да ромоли еднообразно. Заслушвайки се в него ще установите, че външно привидно еднакъв, той остава неповторим. Само на запис ще се повтаря, но това вече не е същият поток, а "записан поток", или още по-точно - "умъртвен поток".
Често пъти се налага да сблъскваме думи, за да освободим, чрез разрушение от сблъсъка, затворената в тях естетика. И тук нещата наподобяват на сблъскването на елементарни частици в ускорителите, но в случая ролята на ускорители играем самите ние.
За да ви накарам да почувствате по-точно как стоят нещата,
медитирайте върху това, кога една мерена реч престава да бъде поезия и кога една немерена реч се превръща в поезия.
Поставяйки разглежданията си на тази плоскост, получавате реален шанс да се доближите до истината. И както има най-малки порции енергия, наричани кванти, така има и кванти поезия. Квантите ги има там, където има физични полета. Но съществува едно поле, което все още науката тенденциозно подминава и премълчава - Естетическото силово поле. Това поле реализира световната хармония. То подрежда тоновете на цветовете в една есенна гора така, че тази гора да изглежда много красива. И то при външно хаотично тяхно разположение. Това поле дирижира естетиката в глобален мащаб. Ала като всяко поле и то има математическа първооснова. Може би това е все още неоткрита математика. Наречете я за удобство метаматематика, а матрицата задаваща "възлите" на полето наречете Супертензор на естетиката и вие ще се доближите извънредно много до истината. Този Супертензор трябва да бъде инфинитен. В противен случай ще се ограничи възприятието за естетика и самата естетика би изглеждала неестетично. Парадоксално, нали? Но без парадокси истината не би могла да съществува. Вече чувам първите протести. Какви са тези сложни и хипотетични конструкции? Дали има нещо вярно в тези бръщолевeници и не ни ли баламосва този смахнат? Не се ли изживява като глашатай на истината, който ни натрапва болни видения на своя мозък? Защо просто не си пишем както ни идва отвътре, пък каквото се получи. Това е като игра на "ези-тура". Или пишеш хубав текст, или се проваляш.
Вижте, уважаеми читатели, отдавна е известно, че музикалната хармония се основава на т.нар. естествени логаритми, т.е. логаритми при основа е - число известно като неперово и равно на 2,718... /знаците, след десетичната запетая, са бебройно много и самото число е ирационално и дори трансцендентно/. От съблюдаването на тази хармония не можем да избягаме, ако искаме да творим музикална естетика. Естествено композиторите не пишат музиката си съобразявайки се с тези логаритми. Те налучкват инстинктивно тази хармония. Но колко от тях успяват да я налучкат успешно, до степен да я претворят въздействащо в своите произведения? Моят отговор е - само онези от тях, които имат вграден оператор за музикална хармония. Кажете го с по-прости думи - онези които притежават музикална дарба!
Когато пипате с пръст върха на носа си, дори не подозирате какво сложно диференциално уравнение решавате и то мигновено. Но получите ли инсулт, може вече да не успеете да достигнете носа си по този лек и скветкавичен начин и тогава вероятно близките ви /ако не вие/ ще разберат с каква рядка дарба ви е снабдила майката природа. По същия начин, без да сте изучили законите на Естетическото силово поле и на математиката, която го управлява, и дори без да подозирате съществуването му, вие можете да творите естетика, единствено когато по рождение сте получили тази дарба Свише. А това означава, че в мозъка ви е имало априори готов "чип" за реализация на естетика. На планетата на маймуните маймуните може да не открият никога знаменитите уравнения на електродинамиката на Максуел, които задават математически електромагнитното поле, но това не означава, че тези уравнения не съществуват. Самото поле ще действа върху тези маймуни и те няма как да избягат от неговото действие.
И така да се върнем на важния въпрос за поетичния квант. Що е той? Хайку! - вероятно ще възкликнат мнозина от вас. Действително в хайку-формите имаме нещо наподобяващо квант, но той е все още отворен и следователно незавършен. Ето прости примери:
1. "Лунна пътека -
писта към звездите."
2. "Спящ гарван -
грак в отвъдното."
3. "Пеперуда се блъсна в камбана -
никой не чу."
4. "Колко царствена осанка -
вятърът наметнат с плаща на мъглата."
Бих нарекъл това предестетика. Защото истинският поетичен квант, по своята природа, формира едно напълно завършено стихотворение, нетърпящо по-нататъшна редукция. Минималният брой стихове в тази форма следва да е 4. Ето как /примерно/ можем да затворим горните форми, така, че да достигнем до съответстващ им поетичен квант:
1."Лунна пътека -
писта към звездите.
Мечтите полека
безкрили отлитат..."
2. "Спящ гарван -
грак в отвъдното.
Отдръпва се бавно
всичко несбъднато..."
3. "Пеперуда се блъсна в камбана -
никой не чу.
Ехо застинало странно,
още напомня за звук..."
4. "Колко царствена осанка -
вятърът наметнат с плаща на мъглата.
Над побитата от тъмнината сянка
рее се в безкрая светлината..."
Нека да дам само още няколко примера на поетичен квант, за да бъда по-добре разбран:
5. "Сянка от тъга...
Няколко случайни ноти...
Закъсняла падаща звезда...
Шепа пръст за покрив..."
6. "Ненужна чаша този ден издига
и дъното обръща се нагоре -
навярно бог е искал да отпие
от краткия живот на всички хора."
7. "Животът ни не струва колкото една
строшена и изхвърлена навън чиния,
отгдето просяк стар, изпаднал в немотия,
изблизва малкото засъхнала храна."
Разполагайки с поетични кванти, ние можем да ги "раздуваме", така както се раздува край пещта горещо до втечненост стъкло и да ги превръщаме във всевъзможни поетични форми, в които те "застиват" след охлаждането им. Тук важат законите на композицията, суперпозицията и съчленяването. От малките форми се добиват по-големи. От тях - още по-големи etc.
Днес въпросът, дали необходимото условие за това един текст да бъде признат за поезия е той да бъде написан в мерена реч, въобще не стои. Еволюцията на понятието "поезия" отдавна надживя това тесногръдо ограничение. Ще се изразя с помощта на най-общата възможна формула:
ПОЕЗИЯ Е ВСИЧКО, КОЕТО Е ПОЕЗИЯ!!!
Отхвърлете изискванията за мерена реч, за наличие на ритъм в текстовете и вие пак ще разполагате с достатъчно много примери на поезия. Ето ви възможно най-убедителното доказателство:
"Алеята със статуи от кал вдървена -
като отсечени дървета.
Много от тях познавах лично. Други
за пръв път виждам. Те явно богове са
на местните гори и езера, пазители на тишината
или - съсиреци от чужди и за мен неясни спомени.
Колкото до женските фигури - на нимфи и т.н. - те
незавършени изглеждат като мисли
и даже тук, в настъпилото бъдеще, опитват
да си запазят статуса на гостенки.
Нито лалугер ще изскочи на пътеката,
нито пък птица ще се чуе, още повече - автомобил:
бъдещето е панацея срещу всичко,
което има свойството да се повтаря.
Като в ергенско жилище разхвърляни са по небето
облаците, обърнати наопаки
и тук-таме по гънките изгладени. На бор мирише -
тази субстанция бодлива на местностите непознати.
Стърчат сред мрака изваянията и чернеят
от близкото - със себе си - съседство, от пейзажа
тъй безразличен спрямо тях.
Заговори кое да е от тях и ти
по-скоро би въздъхнал, отколкото потръпнал,
щом гласовете им познати чуеш, щом дочуеш
нещо като "не е от теб детето"
или: "Донесох срещу него, но от страх,
а не от ревност" - дребни с двадесетгодишна давност
тайни на слепите сърца,
обзети от нелепия стремеж за власт
над своите себеподобни, без да забелязват
тавтологията. Най-добрите между тях
и жертви бяха, и палачи.
Хубаво е, че чуждите спомени
и в твойте се намесват. Хубаво е,
че някои от тези фигури за теб са
външни лица. Все пак присъствието им намеква
за други събития, за друг вариант на съдбата -
не най-добрия, може би, но без съмнение един от тези,
които си пропуснал. Това освобождава
не толкова въображението - паметта
и то задълго, ако не завинаги. Да разбереш,
че са те лъгали, че абсолютно
са те забравили или, напротив,
че и до днес те мразят - е крайно
неприятно. Но да си въобразяваш, че си център
на най-невзрачната вселена,
е неприлично и непоносимо.
Рядък,
а може би единствен посетител
на тези тук места, аз мисля си, че имам
право да описвам, без да украсявам
видяното. Това е тя, нашата малка Валхала,
нашето здравата запуснато имение
във времето - със шепа вписани в регистъра души
и със селения, където за наточения сърп
кой знай какъв мегдан да се разшета няма
и където кръжащите наоколо снежинки са
ни пример
за поведение във вакуум."
Прочитайки горните редове, не можете да не забележите някои набиващи се в очи особености. Например няколкото сентенциални попадения, остри като високи игловидни планински върхове. И както около такива върхове обвиват воал мъглите и генерират облаци, така и около подобни редове, сякаш по мистичен начин се генерира особена, неведома естетика. Например:
"бъдещето е панацея срещу всичко, което има свойството да се повтаря" ;
"На бор мирише - тази субстанция бодлива на местностите непознати. Стърчат сред мрака изваянията и чернеят от близкото - със себе си - съседство, от пейзажа тъй безразличен спрямо тях" ;
"Рядък, а може би единствен посетител на тези тук места...във времето - със шепа вписани в регистъра души... където кръжащите наоколо снежинки са ни пример за поведение във вакуум".
Друга особеност е взаимната дифузия на цели редове в такива текстове. Те сякаш взаимно се проникват, но същевременно са странно еластични. Това създава някакво необяснимо движение на цели пластове в текста. Сякаш те са облаци, чиито сенки мигат над земна повърхност. Именно това вътрешно и призрачно движение е носител на естетика и поезия дори в онова, което някои презрително наричат "вертикална проза".
В подобни текстове понятието "топос на понятията" губи смисъл. Получава се нещо като ефект от квантовата механика, сравним със знаменития принцип на Вернер Хайзенберг -
не съществуват едновременно понятия като "място" и "скорост - импулс".
Всяко едно от тях се опитва да "избута" и "детронира" другото. И всичко това създава някакъв приглушен, "подземен", а може би дори "подводен" драматизъм с непредсказуем край.
Подобни квантовомеханични ефекти са немислими в класическата - римувана и ясно ритмична поезия. Там a = a, b = b, c = c etc. Там всичко е ясно и лесно предсказуемо. Но предсказуеми са за съжаление и естетическите ефекти. В тази поезия няма смерчове, не изригват вулкани. Не стават земетресения, които отместват оста на Земята. Няма свръхнови и комети, не падат астероиди. Най-много да се образуват дъждове от персеиди, цефеиди и леониди. Класическата поезия е сравнима в много голяма степен с картините на Леонардо да Винчи, Рембранд, Ел Греко. Естетиката в тях сякаш е замръзнала във вечна поза с музеен привкус. Ето защо този вид поезия все повече ще се превръща в еталон на
"естетическата метрология".
Тя е съотносима повече към петте платонови тела и към идеалните платонови ейдоси. Всички се спираме, за да й се полюбуваме, но после ни доскучава и търсим едно по-силно преживяване в новите поетични форми. Тях в много голяма степен можем да оприличим на новите направления връхлетяли живописта след класическия й период. Има една очевидна неравномерност и спорност на изкуството в нея. Нещата отиват към все по-голяма степен на абстрактност и неразбираемост, но всичко това може да бъде приписано от една страна на все още ембрионалния стадий, в който пребивава този вид изкуство, а от друга на точното прозрение осенило Кенет Кларк в "Цивилизацията" - човечеството е пред прага на огромния, всеобхватен и трудноразбираем за него космос. То не разполага с ефективни механизми да превъплъти космоса в изкуството и да намери фундаменталните му проекции там. Същевременно земното, като тема за превъплъщаване, практически се изчерпва. На границата сме между до болка познатото старо и неведомото мащабно ново и нямаме все още сили и смелост, а може би и необходимите познания, за да направим решителна крачка в неизвестността.
П.П. Търпеливи читатели! Първоначалният ми план за това есе /признавам/ бе доста по-амбициозен. Но за него липсва място, а ако бе осъществен, щеше да е по-близо до специалистите, нещо, което не ми се вижда редно в един сайт за любознателни любители. Ето защо аз спирам дотук. Ще се радвам обаче, ако със скромния си текст съм пробудил известен размисъл в интелигентните ви глави. Тогава ще считам целта си за постигната, задачата си за преизпълнена и несъмнено ще изпитам морално удовлетворение.
А на вас - събратя по перо, пожелавам по-често да отправяте взора си отвъд пределите на класическата поезия и да чувствате как океанският вятър довява мириса на нови континенти, населени с нови поетични форми!
© Младен Мисана Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Хубава събота, Пламене!
-
Благодаря
-
Мисана е фамилно име на рода ми по бащина линия. Той е от Италия.
-
Прочетох отгоре отгоре "Очакването". Бях се настроил скептично, но...
Напразно. Покъртително! Трогнах се! Истински адмирации! Крумово, казваш. Там баща ми е бил летец. Много истории ми е разказвал.
Стана ми интересно и питам без заобиколки - Мисана фамилно име ли ти е или.. творчески псевдоним? -
Трогнат съм, че се обръщате специално персонално към мен с предложение да прочета най-доброто написано от Вас.
Явно това означава много за Вас.
Няма да Ви разочаровам.
Отивам да ги прочета, докато още не са ме "баннали" от сайта)))))))))))))) и да се наложи да ми ги пращате на лични.
Ех, какви жертви правя за Вас, Мисане
Къде е Ботев да ме види... Или поне Пушкин.
Отивам, отивам ! -
Да, Порчев, мислил съм над много повече въпроси, отколкото можете да предположите. И представете си - измислил съм нещо. Само за пример:
https://otkrovenia.com/bg/eseta/ochakvaneto-8
https://otkrovenia.com/bg/eseta/krahyt-na-finitniya-raj-predizvesten-ot-geocentrichniya-sindrom
https://otkrovenia.com/bg/eseta/tajnstvoto-na-agneca
https://otkrovenia.com/bg/eseta/antikarma
Това е систематизирано знание, което се нарича Познание! Лека вечер! -
Благодаря, че коментира и оцени това есе, Ена! Сполука във всичко!
-
!!!
!!!
!!!
Мейд ин Младен! -
Благодаря ти за това гостуване на страницата ми, Джак! Извинявам се за късния отговор, но няма система, която да сигнализира за появата на нови коментари. Радвам се, че сподели свои виждания. Това ме обогати. Хубав и спорен ден!
-
Наистина..., стана ми ясно...!!!
"В тази поезия няма смерчове, не изригват вулкани. Не стават земетресения, които отместват оста на Земята. Няма свръхнови и комети, не падат астероиди. Най-много да се образуват дъждове от персеиди, цефеиди и леониди. Класическата поезия е сравнима в много голяма степен с картините на Леонардо да Винчи, Рембранд, Ел Греко. Естетиката в тях сякаш е замръзнала във вечна поза с музеен привкус. Ето защо този вид поезия все повече ще се превръща в еталон на "естетическата метрология". -
Никаква жлъч няма да се излее Анита. Тази злъч съществува единствено във въображението ти. Аз съм бил винаги добронамерен към теб, но обратното не винаги е било вярно. Не можа да ми простиш една невинна критика за стандартната употреба на "босоногите" в комбинация с нещо друго. Подобна критика съм отправял не само към теб и справката ще го докаже, а и към всеки, който използва "босоногите" в комбинация с нещо друго. И това е било за доброто на съответния автор.
Да, всеки от нас има вграден "вътрешен навигатор", нещо като Джипиес устройство, в което са кодирани тези дифиринциални уравнения, за пипане на върха на носа и пр. И ако ти можеш да влезеш в контакт с това Джипиес устройство на съзнателно ниво, то вероятно би станала и нелош учител по математика. Но това не е тривиално решима задача, а съответства на висок дан на пробуждане на съзнанието. Известен е случаят с килийките в пчелните пити. Те сключват уникален ъгъл, който пчелите безпогрешно изработват. И известен математик, решавайки уравнението, което определя тези ъгли, обявил, че пчелите са сбъркали и че истинският ъгъл, който трябва да сключват съседните клетки в питите трябва да е друг. Впоследствие се оказало, че той е сбъркал при решаване на сложното уравнение, а истинското решение е ъгълът изработван от пчелите.
Желая ти приятен ден, Анита! -
Благодаря ти, Лили! Твърде е суперлативен коментарът ти. Не зная заслужава ли есето ми чак толкова висока оценка. Откровено казано си мислех, че повече никой няма да го прочете и затова съм искрено изненадан, че има още един читател, на когото то е направило впечатление. Опитвам се да изложа визията си за поезия. Поезията е нещо много деликатно за дефиниране, да не кажа невъзможно. Това създава почва за редица тесногръди схващания по отношение на нея, които са меко казано вредни за развитието й. Много се зарадвах, че възприемаш позитивно написаното от мен. Желая ти нови успехи и една релаксираща нощ!
Благодаря и на теб, Тони, че оцени есето! -
Благодаря ти за участието и интересния коментар, Георги. Целта на това мое есе не е ни най-малко да посочвам някакъв научен път за автоматично писане на поезия, лишавайки я от ореола на магията. Опазил ме Бог! За подобни неща, по отношение на мисленето, е имал претенциозна програма философът Готфрид Лайбниц - един от откривателите на диференциалното и интегрално смятане. Моята задача бе да преодолея някои тесногръди възгледи, за това Що е и Що не е поезия, у мнозина. Да покажа точно това, към което виждам, че и ти се придържаш - че поезията е част от един океан, в който не всички вълни са класически. Дали съм изпълнил целта си, нека кажат читателите, ако желаят да направят това.
Приятна вечер и нови творчески успехи! -
Поезията... За мен лично тя няма граници, а всички такива всъщмост са отражение на тези, заложени в четящия, или пишещия. Тоест, това са илюзии... Така, че всъщност клссическата и всички нови нейни видове са просто вълни, на един и същ океан.
Поезията е космос, а ние сме само метеорити в него, които препускат, или по точно се плъзгат по неговата повърхност.
А най-точно казано от моя гледна точка, тя е магия, а всеки знае, че вълшебствата не ги лови нито науката, нито законите на джунглата, или нашите
Ами това е от мен.
Поздрави за темата и въпреки, че си се обосновал научно чудесно, аз все пак си оставам фен на магията -
Мерси за вниманието ти, Катя!
Благодаря също така на Марина Стоянова, Мария Николова, а също и на Септември, за подкрепата! -
!
-
Младене, благодаря ти!
Отговори на толкова много въпроси
на които търсех отговори!
Пожелавам ти успех! -
Благодаря ти, Елица! Искам да те уверя, че моят предишен отговор към теб не беше опит да те апострофирам, а опит да доизясня по-пълно мисълта си извън тялото на есето. Радвам се, че написаното от теб беше ценно споделяне и ми даде възможност да сторя това.
П.П. Що се касае до отношението ми към твоето творчество, то мисля, че неведнъж съм давал убедителни писмени доказателства колко високо ценя написаното от теб. -
Мисана, ти пишеш: "Отхвърлете изискванията си за наличие ...на РИТЪМ",
не на ритмична стъпка. Затова писах, че си струва да се замислим над това - не съм изразила мнение по въпроса.
Твоите забележки сега за мен са уточнение на собствените ти думи, а не апостроф на моите. Аз съм чела и споделяла с теб - и тук предоставих скоро статия за СВОБОДНИЯ СТИХ. Знам, че той също не е освободен от изискването за ритъм и че този ритъм се основава не на ритмична стъпка, а на други фактори.
А за любовта съм писала много - независимо дали стиховете ми са поезия от типа,който ти харесваш и налагаш. -
Благодаря ти за този коментар по същество, Елица! Искам да добавя към казаното от теб, че не съм дръзвал с лека ръка да зачеркна писането на класически стих. Аз съм против концептуалния подход. Ако вдъхновението се излее в класически стих - класически да бъде, ако е в друга форма - нека да е тя. Аз споменах само, че съм против тесногръдото разбиране на поезията. В края на есето неслучайно казвам:
"пожелавам по-често да отправяте взора си отвъд пределите на класическата поезия и да чувствате как океанският вятър довява мириса на нови континенти, населени с нови поетични форми!"
Да, Елица, има поезия и без наличие на класическото разбиране за ритъм.
Защото в някои смислови конструкции има вътрешен ритъм. Самият смисъл е ритмичен. Не бива да се пропуска този факт. И тук Йоана е права, че Любовта е интимно свързана с поезията. Благодаря й за тази ценна бележка. Защото любовта е също всеобща ритмична свързаност на душите от неизвестно засега естество, която всеки изпитва. Всичко е ритъм, Елица, но не всичко е ритъм, разглеждан от една по-тясна гледна точка.
Благодаря и на двете ви! -
Поезията е любов Любовта е поезия (Доказателство: няма любов, в която да няма поезия, и няма поезия, в която да няма любов, била и в негативно проявление). Любовта да създаваш, любовта да рушиш, танцът на душата. Късметлии са тези, които умеят да я обличат във форми. Близко ли съм до истината?
-
"Отхвърлете изискванията за мерена реч, за наличие на ритъм в текстовете и вие пак ще разполагате с достатъчно много примери на поезия."
Освен класическия, в поезията отдавна са утвърдени белият и свободният стих. Те имат своите теоиретически разработки и образци.
Така, че призивът - да се освободим от мерената реч, не е нов.
Като ново ми звучи препоръката - да се освободим от ритъма.
Струва си да се помисли по това...
Поздравления за смелите идеи, Мисана! -
Благодаря ти, Андромаха! Същото може да се каже и за живота. Живот има във всичко, но не всичко е живот. ОНЗИ, който е успял да отдели живота от това всичко, в което той е, ТОЙ го е и създал. Така както ОНЗИ, който може да отдели поезията от всичко, в което тя е, ТОЙ е великият ПОЕТ. Не изключвам да е СЪЩИЯТ.
П.П."...вече е лесно за всеки да се досети какво е поезия." А ти досети ли се? -
Благодаря ти, Илко! Тази чудесна мисъл, която цитираш, ми припомни една мисъл, със сходен характер, на Чадуик: "Животът е това, което губим в епруветката."
-
Ще си позволя да поспоря с Валери Текстът е обозначен като есе, следователно се подразбира, че става въпрос за изразено лично мнение на автора. Друг е въпросът, дали е достатъчно убедително поднесено според читателите, за да се съгласят с него. За мен е
-
Мерси за този коментар, Валери! Ще отбележа само, че се вълнувам единствено от Истината /в частност и по отношение на това Що е и Що не е Поезия/. Никога не съм поставял пред Истината уважението, дори и на онези, които уважавам.
Благодаря за споделеното, Анастасия! Трогнат съм от вниманието ти. -
Благодаря, Лейди! Трогнат съм от вниманието ти. Не ти позволявам обаче, да се наричаш "обикновен стихоплетец", нито пък стихоплетец въобще. И двамата знаем, че си творец с рядко чувствителна душа и боравиш със словесно изящество. Лек път и приятен ден!
Мерси, Йоана! Твоето мнение е важно за мен, защото е мнение на един много млад и талантлив човек. Хубав ден!
Благодаря, Роси! Трогнат съм от споделеното и съм ти признателен, че отбеляза тези пропуски. С твое позволение вече ги поправих. Успех във всички начинания! -
Интересен и полезен текст. Явно е написан на един дъх, защото в подчертани слова има пропусната буква:
"ПОЕЗИЯ Е ВСИЧКО, КОЕТО Е ПОЗИЯ!!!"
А на други места има повторени думи: "Има една една очевидна неравномерност и спорност на изкуството в нея."
Това е на пръв прочит. Имаше и други неточности, но не ги отбелязах навреме и ги загубих.
Да, да... "океанският вятър довява мириса на нови континенти, населени с нови поетични форми". Благодаря за споделените мисли! -
„Разбрах, че смисълът на Словото е в това да се избавим от думите“
Изключително есе! Това изречение дори само по себе си насочва вниманието към най-важното в поезията - самата поезия. Не само че не протестирам, ами ще чета пак. А красивата образност в текста прави четенето особено приятно, освен полезно. Сърдечни поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Младен, не ми е присъщо да обяснявам магичните явления, защото поезията е подобен феномен. Имам чувството, че обяснението що е поезия: губи от чара на загадката й...
Иначе, благодаря за усилието ти да обясниш нещо което е величествено и освобождава творческата сила на живота.