Имам ли моралното право да се произнасям по темата, уважаеми читатели? Категоричният ми отговор е - да! Защото прекарах 40 години над белия лист в търсене на отговора на въпроса от заглавието. Защото изпитах на собствените си плещи смазващата тежест на лутането. Защото чувствах прословутия страх пред празния лист, който предизвиква нерешителност, коя да бъде първата написана дума върху него и ще има ли сили вдъхновението да продължи след нея по беглия път, който тя загатва. Минал съм през всичко в това нелеко направление. Пътят от праведника до еретика и обратно, но вече на по-висока кота. Там накъдето някога се бях запътил, търсейки своето словесно Елдорадо, аз отТам сега се завръщам. Разбрах, че смисълът на Словото е в това да се избавим от думите. Да ги разглеждаме като черупки, в които е затворена свещена празнота, но празнота различна за всяка една от тях - празнота подлежаща на съединяване. Самите думи са като елементарни частици, като корпускули. Важна е вълната, която пренасят. А Словото е в сърфирането върху тази вълна. И ако вие не сте се научили добре да сърфирате, не сте се научили да боравите добре и с формата. Именно в изящните движения при сърфирането се раждат порциите естетика, които възприемате като поезия. Не можете да й заповядате да застива в задължителни форми. Както не можете да заповядвате на потока да ромоли еднообразно. Заслушвайки се в него ще установите, че външно привидно еднакъв, той остава неповторим. Само на запис ще се повтаря, но това вече не е същият поток, а "записан поток", или още по-точно - "умъртвен поток".
Често пъти се налага да сблъскваме думи, за да освободим, чрез разрушение от сблъсъка, затворената в тях естетика. И тук нещата наподобяват на сблъскването на елементарни частици в ускорителите, но в случая ролята на ускорители играем самите ние.
За да ви накарам да почувствате по-точно как стоят нещата,
медитирайте върху това, кога една мерена реч престава да бъде поезия и кога една немерена реч се превръща в поезия.
Поставяйки разглежданията си на тази плоскост, получавате реален шанс да се доближите до истината. И както има най-малки порции енергия, наричани кванти, така има и кванти поезия. Квантите ги има там, където има физични полета. Но съществува едно поле, което все още науката тенденциозно подминава и премълчава - Естетическото силово поле. Това поле реализира световната хармония. То подрежда тоновете на цветовете в една есенна гора така, че тази гора да изглежда много красива. И то при външно хаотично тяхно разположение. Това поле дирижира естетиката в глобален мащаб. Ала като всяко поле и то има математическа първооснова. Може би това е все още неоткрита математика. Наречете я за удобство метаматематика, а матрицата задаваща "възлите" на полето наречете Супертензор на естетиката и вие ще се доближите извънредно много до истината. Този Супертензор трябва да бъде инфинитен. В противен случай ще се ограничи възприятието за естетика и самата естетика би изглеждала неестетично. Парадоксално, нали? Но без парадокси истината не би могла да съществува. Вече чувам първите протести. Какви са тези сложни и хипотетични конструкции? Дали има нещо вярно в тези бръщолевeници и не ни ли баламосва този смахнат? Не се ли изживява като глашатай на истината, който ни натрапва болни видения на своя мозък? Защо просто не си пишем както ни идва отвътре, пък каквото се получи. Това е като игра на "ези-тура". Или пишеш хубав текст, или се проваляш.
Вижте, уважаеми читатели, отдавна е известно, че музикалната хармония се основава на т.нар. естествени логаритми, т.е. логаритми при основа е - число известно като неперово и равно на 2,718... /знаците, след десетичната запетая, са бебройно много и самото число е ирационално и дори трансцендентно/. От съблюдаването на тази хармония не можем да избягаме, ако искаме да творим музикална естетика. Естествено композиторите не пишат музиката си съобразявайки се с тези логаритми. Те налучкват инстинктивно тази хармония. Но колко от тях успяват да я налучкат успешно, до степен да я претворят въздействащо в своите произведения? Моят отговор е - само онези от тях, които имат вграден оператор за музикална хармония. Кажете го с по-прости думи - онези които притежават музикална дарба!
Когато пипате с пръст върха на носа си, дори не подозирате какво сложно диференциално уравнение решавате и то мигновено. Но получите ли инсулт, може вече да не успеете да достигнете носа си по този лек и скветкавичен начин и тогава вероятно близките ви /ако не вие/ ще разберат с каква рядка дарба ви е снабдила майката природа. По същия начин, без да сте изучили законите на Естетическото силово поле и на математиката, която го управлява, и дори без да подозирате съществуването му, вие можете да творите естетика, единствено когато по рождение сте получили тази дарба Свише. А това означава, че в мозъка ви е имало априори готов "чип" за реализация на естетика. На планетата на маймуните маймуните може да не открият никога знаменитите уравнения на електродинамиката на Максуел, които задават математически електромагнитното поле, но това не означава, че тези уравнения не съществуват. Самото поле ще действа върху тези маймуни и те няма как да избягат от неговото действие.
И така да се върнем на важния въпрос за поетичния квант. Що е той? Хайку! - вероятно ще възкликнат мнозина от вас. Действително в хайку-формите имаме нещо наподобяващо квант, но той е все още отворен и следователно незавършен. Ето прости примери:
1. "Лунна пътека -
писта към звездите."
2. "Спящ гарван -
грак в отвъдното."
3. "Пеперуда се блъсна в камбана -
никой не чу."
4. "Колко царствена осанка -
вятърът наметнат с плаща на мъглата."
Бих нарекъл това предестетика. Защото истинският поетичен квант, по своята природа, формира едно напълно завършено стихотворение, нетърпящо по-нататъшна редукция. Минималният брой стихове в тази форма следва да е 4. Ето как /примерно/ можем да затворим горните форми, така, че да достигнем до съответстващ им поетичен квант:
1."Лунна пътека -
писта към звездите.
Мечтите полека
безкрили отлитат..."
2. "Спящ гарван -
грак в отвъдното.
Отдръпва се бавно
всичко несбъднато..."
3. "Пеперуда се блъсна в камбана -
никой не чу.
Ехо застинало странно,
още напомня за звук..."
4. "Колко царствена осанка -
вятърът наметнат с плаща на мъглата.
Над побитата от тъмнината сянка
рее се в безкрая светлината..."
Нека да дам само още няколко примера на поетичен квант, за да бъда по-добре разбран:
5. "Сянка от тъга...
Няколко случайни ноти...
Закъсняла падаща звезда...
Шепа пръст за покрив..."
6. "Ненужна чаша този ден издига
и дъното обръща се нагоре -
навярно бог е искал да отпие
от краткия живот на всички хора."
7. "Животът ни не струва колкото една
строшена и изхвърлена навън чиния,
отгдето просяк стар, изпаднал в немотия,
изблизва малкото засъхнала храна."
Разполагайки с поетични кванти, ние можем да ги "раздуваме", така както се раздува край пещта горещо до втечненост стъкло и да ги превръщаме във всевъзможни поетични форми, в които те "застиват" след охлаждането им. Тук важат законите на композицията, суперпозицията и съчленяването. От малките форми се добиват по-големи. От тях - още по-големи etc.
Днес въпросът, дали необходимото условие за това един текст да бъде признат за поезия е той да бъде написан в мерена реч, въобще не стои. Еволюцията на понятието "поезия" отдавна надживя това тесногръдо ограничение. Ще се изразя с помощта на най-общата възможна формула:
ПОЕЗИЯ Е ВСИЧКО, КОЕТО Е ПОЕЗИЯ!!!
Отхвърлете изискванията за мерена реч, за наличие на ритъм в текстовете и вие пак ще разполагате с достатъчно много примери на поезия. Ето ви възможно най-убедителното доказателство:
"Алеята със статуи от кал вдървена -
като отсечени дървета.
Много от тях познавах лично. Други
за пръв път виждам. Те явно богове са
на местните гори и езера, пазители на тишината
или - съсиреци от чужди и за мен неясни спомени.
Колкото до женските фигури - на нимфи и т.н. - те
незавършени изглеждат като мисли
и даже тук, в настъпилото бъдеще, опитват
да си запазят статуса на гостенки.
Нито лалугер ще изскочи на пътеката,
нито пък птица ще се чуе, още повече - автомобил:
бъдещето е панацея срещу всичко,
което има свойството да се повтаря.
Като в ергенско жилище разхвърляни са по небето
облаците, обърнати наопаки
и тук-таме по гънките изгладени. На бор мирише -
тази субстанция бодлива на местностите непознати.
Стърчат сред мрака изваянията и чернеят
от близкото - със себе си - съседство, от пейзажа
тъй безразличен спрямо тях.
Заговори кое да е от тях и ти
по-скоро би въздъхнал, отколкото потръпнал,
щом гласовете им познати чуеш, щом дочуеш
нещо като "не е от теб детето"
или: "Донесох срещу него, но от страх,
а не от ревност" - дребни с двадесетгодишна давност
тайни на слепите сърца,
обзети от нелепия стремеж за власт
над своите себеподобни, без да забелязват
тавтологията. Най-добрите между тях
и жертви бяха, и палачи.
Хубаво е, че чуждите спомени
и в твойте се намесват. Хубаво е,
че някои от тези фигури за теб са
външни лица. Все пак присъствието им намеква
за други събития, за друг вариант на съдбата -
не най-добрия, може би, но без съмнение един от тези,
които си пропуснал. Това освобождава
не толкова въображението - паметта
и то задълго, ако не завинаги. Да разбереш,
че са те лъгали, че абсолютно
са те забравили или, напротив,
че и до днес те мразят - е крайно
неприятно. Но да си въобразяваш, че си център
на най-невзрачната вселена,
е неприлично и непоносимо.
Рядък,
а може би единствен посетител
на тези тук места, аз мисля си, че имам
право да описвам, без да украсявам
видяното. Това е тя, нашата малка Валхала,
нашето здравата запуснато имение
във времето - със шепа вписани в регистъра души
и със селения, където за наточения сърп
кой знай какъв мегдан да се разшета няма
и където кръжащите наоколо снежинки са
ни пример
за поведение във вакуум."
Прочитайки горните редове, не можете да не забележите някои набиващи се в очи особености. Например няколкото сентенциални попадения, остри като високи игловидни планински върхове. И както около такива върхове обвиват воал мъглите и генерират облаци, така и около подобни редове, сякаш по мистичен начин се генерира особена, неведома естетика. Например:
"бъдещето е панацея срещу всичко, което има свойството да се повтаря" ;
"На бор мирише - тази субстанция бодлива на местностите непознати. Стърчат сред мрака изваянията и чернеят от близкото - със себе си - съседство, от пейзажа тъй безразличен спрямо тях" ;
"Рядък, а може би единствен посетител на тези тук места...във времето - със шепа вписани в регистъра души... където кръжащите наоколо снежинки са ни пример за поведение във вакуум".
Друга особеност е взаимната дифузия на цели редове в такива текстове. Те сякаш взаимно се проникват, но същевременно са странно еластични. Това създава някакво необяснимо движение на цели пластове в текста. Сякаш те са облаци, чиито сенки мигат над земна повърхност. Именно това вътрешно и призрачно движение е носител на естетика и поезия дори в онова, което някои презрително наричат "вертикална проза".
В подобни текстове понятието "топос на понятията" губи смисъл. Получава се нещо като ефект от квантовата механика, сравним със знаменития принцип на Вернер Хайзенберг -
не съществуват едновременно понятия като "място" и "скорост - импулс".
Всяко едно от тях се опитва да "избута" и "детронира" другото. И всичко това създава някакъв приглушен, "подземен", а може би дори "подводен" драматизъм с непредсказуем край.
Подобни квантовомеханични ефекти са немислими в класическата - римувана и ясно ритмична поезия. Там a = a, b = b, c = c etc. Там всичко е ясно и лесно предсказуемо. Но предсказуеми са за съжаление и естетическите ефекти. В тази поезия няма смерчове, не изригват вулкани. Не стават земетресения, които отместват оста на Земята. Няма свръхнови и комети, не падат астероиди. Най-много да се образуват дъждове от персеиди, цефеиди и леониди. Класическата поезия е сравнима в много голяма степен с картините на Леонардо да Винчи, Рембранд, Ел Греко. Естетиката в тях сякаш е замръзнала във вечна поза с музеен привкус. Ето защо този вид поезия все повече ще се превръща в еталон на
"естетическата метрология".
Тя е съотносима повече към петте платонови тела и към идеалните платонови ейдоси. Всички се спираме, за да й се полюбуваме, но после ни доскучава и търсим едно по-силно преживяване в новите поетични форми. Тях в много голяма степен можем да оприличим на новите направления връхлетяли живописта след класическия й период. Има една очевидна неравномерност и спорност на изкуството в нея. Нещата отиват към все по-голяма степен на абстрактност и неразбираемост, но всичко това може да бъде приписано от една страна на все още ембрионалния стадий, в който пребивава този вид изкуство, а от друга на точното прозрение осенило Кенет Кларк в "Цивилизацията" - човечеството е пред прага на огромния, всеобхватен и трудноразбираем за него космос. То не разполага с ефективни механизми да превъплъти космоса в изкуството и да намери фундаменталните му проекции там. Същевременно земното, като тема за превъплъщаване, практически се изчерпва. На границата сме между до болка познатото старо и неведомото мащабно ново и нямаме все още сили и смелост, а може би и необходимите познания, за да направим решителна крачка в неизвестността.
П.П. Търпеливи читатели! Първоначалният ми план за това есе /признавам/ бе доста по-амбициозен. Но за него липсва място, а ако бе осъществен, щеше да е по-близо до специалистите, нещо, което не ми се вижда редно в един сайт за любознателни любители. Ето защо аз спирам дотук. Ще се радвам обаче, ако със скромния си текст съм пробудил известен размисъл в интелигентните ви глави. Тогава ще считам целта си за постигната, задачата си за преизпълнена и несъмнено ще изпитам морално удовлетворение.
А на вас - събратя по перо, пожелавам по-често да отправяте взора си отвъд пределите на класическата поезия и да чувствате как океанският вятър довява мириса на нови континенти, населени с нови поетични форми!
© Младен Мисана Всички права запазени
Младен, не ми е присъщо да обяснявам магичните явления, защото поезията е подобен феномен. Имам чувството, че обяснението що е поезия: губи от чара на загадката й...
Иначе, благодаря за усилието ти да обясниш нещо което е величествено и освобождава творческата сила на живота.