Всяко вдишване в полунощ причиняваше болка на младата жена. Тиктакането на стенния часовник пулсираше в бягство от света. Желаеше да заспи бързо. И да съхрани всички топли чувства на сърцето, както и крехките полети на мисълта....Някъде там, между началото и края... Беше още жива... в Ада. Адът на несвободата. Рамките и оковите нямаха ясно очертани граници, а погледът и блуждаеше в тъмното. Молеше за Обич. Една въздишка се изтръгна в тишината на нощта. И застина като капчица от росата.
Детето до нея се размърда, пробуди се леко... Но отново заспа. Може би ще дойде Утре. И тогава ще отпие глътка вяра, също и глътки от силното черно кафе /но не Нова Бразилия/ , а отваряйки в зимното утро прозореца, ще се усмихне, сякаш на себе си, ала по-скоро тази усмивка е за там- някъде в безкрая - за Надеждата. Денят започваше.
... А Фарсът предстоеше.