Щурците
Беше жътвена вечер. Горещо, потно, безветрието доведе задух. Някой е бил упорит. Реколтата се ширеше богато. Лунният сърп, изкусно подострен, режеше всичко в погледа. Лято е. Нека да има.
Усещах житото, узряло в ръцето му - на работника, който щеше да го пожъне на един дъх, после на втори, на трети, докрай. Докъдето погледът се затваря уморен.
Мина се време. Плакнех душа пак в същата нива. Вече нямаше жито, всичко беше събрано. Нивата беше дала своя плод. Беше станала по-лека за погледа и за душата. Тогава видях светулките - ясни, зелени и много... Това ми беше достатъчно да вярвам, че човек не е замърсил въздуха тук. Вдишах дълбоко и спокойно, следжътвено. Чисто време след богато даване.
***
Трета вечер. Щурците ми напомниха за онези две. Хубаво ми стана. Падаща звезда пробяга на запад. За първи път, от много време насам, пожелах нещо за себе си... от сърце.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Боряна Всички права запазени
