Смехът на лунните хора

  Тъмно и хладно. Дълбоко и тъжно, смазващо с тежестта си бездушие.

  Мрак!

  Студът сковава крайниците. Ставите болят, тялото изтръпва. Кръвта се сгъстява, става като гел и с мъка се опитва да си пробие път през изтънелите вени.

  Костите вибрират, стаили глуха болка в себе си.

  Отказвайки да се побере в калъпа на тялото, душата започва да причинява дискомфорт...

  Иглички се стрелват по гърба. С висока скорост слаомират между прешлените и със силата на товарен влак се забиват в мозъка. Разбиват илюзиите, смазват надеждите и опустошават всичко съкровено.

  Побеснели, електрическите сигнали на мозъка карат краката да се преплитат и... да коленичат!

  Очите отчаяно се опитват да се адаптират към тъмнината, въртейки се уплашено. Зениците разширено блуждаят, опитвайки се да доловят всеки по-светъл нюанс, промъкнал се сякаш случайно в тази гробница.

  Бог го няма тук! А на 384 403 км лунните хора се смеят на агонията ми.

  Те не разбират!

  Тъмно е! Тъмно, но не достатъчно, че да скрием греховете си. А те ни настигат.      Разграждат ни на милиони атоми...

  По пътя към преустановяване на сърдечната дейност вървя - без да съм изранил коленете си. Това е моят грях, моето признание!

  Дори оптически, перфектно фокусираните изстрели не могат да ме достигнат.

  Защото, за да ме поразят, ще трябва да ми отлеят сребърен куршум. А сребро вече няма -  то е в косите ми!

  Така живея – от тъмната страна на нещата.

  Нека ми се смеят лунните хора!

  Те не разбират, нали?